— Защо не го направиш? — каза Джонас и се изправи. Болката прониза крака му като горчива светкавица.
— Още една игра, сай Джонас? — предложи Дейв и започна да подрежда фигурите.
— По-скоро бих играл с тревопасно куче — каза Джонас и изпита злобно удоволствие от руменината, която плъзна по врата на Дейв и обхвана глупавото му, простодушно лице.
Помощник-шерифът тръгна към вратата, отвори я и излезе на верандата. Ръмежът се бе превърнал в спокоен, лек дъжд. Хил Стрийт беше пуста и мокрият калдъръм блестеше.
Рейнолдс го бе последвал навън.
— Елдред…
— Махай се — тросна се Джонас, без да се обръща.
Клей се поколеба за миг, после се върна и затвори вратата.
„Какво ти става, по дяволите?“ — запита се Джонас.
Трябваше да се зарадва на двете млади кутрета и техния списък — като Авери и като Раймър, когато научи за тазсутрешното посещение. В крайна сметка, нали преди три дни предрече на Раймър, че момчетата скоро ще се качат на Ската и ще броят докато им се пръснат сърцата? Да. Тогава защо бе толкова неспокоен и толкова тревожен? Защото все още нямаше вест от човека на Фарсън, Латиго? Защото, Рейнолдс, не се намери нищо на Висящата скала, а на следващия ден и те с Дипейп не успяха нищо да открият? Латиго ще дойде с голям отряд бойци, но още е твърде рано за тях и Джонас го знаеше. До Жътва имаше почти месец.
„Дали е само от лошото време, което мъчи краката, събужда старата рана и те загрозява?“
Не. Болеше го силно, но е имал и по-лоши пристъпи. Проблемът е в мислите му. Джонас се подпря на стълба под стрехата, вслуша се в почукващия по керемидите дъжд и се замисли как понякога в играта на Обсада умният играч ще надникне иззад укреплението си само за миг, а после пак ще се скрие. Точно така се чувстваше — и всичко беше толкова правилно, че чак намирисваше на нещо гнило. Налудничава идея, но някак си не чак толкова смахната.
— Опитваш се да играеш на Обсада с мен, а нещастнико? — промърмори Джонас. — Ако е така, скоро ще ти се да си стоял вкъщи при мама, не се шегувам.
8
Роланд и Кътбърт се върнаха до Бар Кей по Ската — днес нямаше да броят. Отначало доброто настроение на Кътбърт се беше възвърнало напълно, въпреки дъжда и сивото небе.
— Видя ли ги? — попита той и се засмя. — Видя ли ги, Роланд… Уил, исках да кажа? Хванаха се, нали? Лапнаха стръвта заедно с кукичката, значи!
— Да.
— Какво ще правим сега? Какъв ще е следващият ни ход?
Роланд сляпо примигна, като че ли пробуден от дрямка:
— Те са на ход. Ние ще броим. И ще чакаме.
Доброто настроение на Кътбърт се стопи като дим и отново му се наложи да преглъща напиращите на езика му купища обвинения, които се въртяха около две основни неща: че Роланд изоставя задълженията си, за да тъне в неоспоримия чар на една млада дама, и — много по-важно — че си е изгубил акъла, тъкмо когато целият Среден свят най-силно се нуждае от него.
Само че от каква отговорност бягаше Роланд? И какво го караше да е толкова сигурен, че Роланд греши? Интуиция? Или просто старата мръсна ревност? Кътбърт откри, че си припомня как безгрижно Джонас разби армията на Дейв, който атакува твърде рано. Но животът не е игра на Обсада… или? Не знаеше. Но си рече, че има поне едно вярно предчувствие: Роланд се е засилил право към пропастта. Както и всички те.
„Събуди се — помисли си Кътбърт, — моля те, Роланд, събуди се, преди да е станало твърде късно.“
ТРЕТА ГЛАВА. ИГРА НА ОБСАДА
1
Времето се развали за цяла седмица — в такива дни на хората все им се иска след обяда да се пъхнат под завивките и да се отдават на дълги дремки, от които се събуждат глупави и объркани. Нямаше порои, но прибирането на последните ябълки стана опасно (имаше няколко счупени крака, а в Седмата миля една млада жена падна от върха на стълбата и си счупи гръбнака), а и на картофените ниви стана трудно — губеше се повече време за измъкване на заседналите в калта каруци, отколкото за работа. В Зеленото сърце украсите за Жътвен ден се разкиснаха и трябваше да ги свалят. С нарастващо нетърпение доброволците по декорацията чакаха времето да се оправи, за да започнат отново.
Лошото време пречеше и на младежите, чиято работа беше да броят селскостопанския инвентар, но поне можеха да започнат с посещенията на оборите и броенето на животните. Навярно бихте възразили, че подобно време е отлично за млад мъж и млада жена, които тъкмо са открили удоволствията на плътската любов, но по време на дъждовете Роланд и Сюзан се срещнаха само два пъти. Опасността от онова, което вършеха, бе вече почти осезаема.