Първия път се видяха в изоставената къща-лодка на Сийкоуст Роуд. Втория път се срещнаха в най-затуления край на рушащата се сграда на изток от Ситго — любиха се с бясна сила върху едно от одеялата на Роланд, проснато на пода на едновремешното кафене на рафинерията. В мига на върховното сияние Сюзан крещеше името му отново и отново. Стреснатите гълъби се разлетяха из старите сенчести стаи и рухнали коридори, глухо пляскайки с криле.
2
Тъкмо когато вече започваше да им се струва, че тихият дъждец няма да спре никога и подигравателният звук на изтъняването в неподвижния въздух ще подлуди всички в Хамбри, силен вятър — почти ураган — духна откъм океана и отвя облаците. И един ден градът се събуди под ясно като синя-стомана небе и слънце, което сутринта превърна залива в злато, а следобед — в бял огън. Усещането за летаргия изчезна. В картофените поля каруците трополяха с нова енергия. В Зеленото сърце цяла женска армия отново се зае да украсява с цветя подиума, където Джейми Маккан и Сюзан Делгадо щяха да оъдат обявени за тазгодишните помощници на Жътваря.
В онази част от Ската, която се намираше най-близо до кметския дом, Роланд, Кътбърт и Алан яздеха с подновена енергия и брояха конете, белязани с жига на Баронството. Ясните небеса и хладният вятър ги изпълваха с енергия и добро настроение и в продължение на три-четири дни те препускаха с крясъци, подсвиркване и смях, а старото им приятелство бе възстановено.
В един от тези ясни и слънчеви ни, Елдред Джонас излезе от шерифския офис и се запъти по Хил Стрийт към Зеленото сърце. Тази сутрин се беше освободил и от Дипейп, и от Рейнолдс — бяха отишли заедно до Висящата скала да търсят разузнавачите на Латиго, които трябваше скоро да дойдат, — но планът му беше съвсем прост: да пийне чаша бира в павилиона, да позяпа приготовленията, които се извършваха там — копаенето на ямите за печеното, подреждането на дървата за кладата, споровете как да разположат оръдията, които ще изстрелват фойерверките, както и дамите, които покриват с цветя подиума за помощника и момичето. Дори, мислеше си Джонас, би могъл да намери някоя хубава цветарка за час-два отдих. Беше оставил на Рой и Клей курвите в бара, но една красива млада цветарка на седемнадесет-осемнадесет години е друго нещо.
Болката в бедрото му изчезна заедно с облаците; болезненото, изкълчено куцукане, на което бе обречен през изминалата седмица, бе забравено и Джонас отново крачеше с обичайната леко накуцваща походка. Може би само бира — две на чист въздух щяха да са му достатъчни, но мисълта за момичето упорстваше. Младо, с гладка кожа, с висока гръд. Свеж, сладък дъх. Свежи, сладки устни…
— Господин Джонас? Елдред?
Той се обърна с усмивка към собственичката на гласа. Погледът му обаче не срещна добре сложена цветарка с разширени очи и влажни, разтворени устни, а кльощава жена в късната средна възраст — плоскогръда, със сплескан задник, тънки бледи устни и така силно опъната коса, че сигурно се гърчеше от болка. Само огромните очи съответстваха на мечтата му. „Струва ми се, че отбелязах завоевание“ — саркастично отбеляза на ум Джонас.
— О, Кордилия! — възкликна той, протегна се и стисна дланта й с две ръце. Колко добре изглеждаш тази сутрин!
Страните й поруменяха и тя се позасмя. За миг изглеждаше на четиридесет и пет вместо на шейсет. „А тя не е на шейсет — помисли си Джонас. — Бръчките около устните й и сенките под очите ги… те са отскоро.“
— Колко си мил — отвърна тя. — Но аз си знам най-добре. Напоследък не мога да спя, а когато жените на моята възраст не спят добре, бързо се състаряват.
— Колко неприятно — каза той. — Но сега, когато времето се оправи, може би…
— Не е от времето. Мога ли да поговоря с теб, Елдред? Мислих, мислих и размислих, че ти си единственият, към когото мога да се обърна за съвет.
Усмивката му грейна още по-доволно. Хвана Кордилия под ръка и положи длан върху ръката й. Лицето й пламна като огън. С всичката тази кръв в главата й би могла да говори с часове. А на Джонас му се струваше, че всяка дума ще е интересна.