— Не искам — изръмжа тя. — За какво ми е притрябвало, в името на Илд? Слънцето още не е залязло! Върни го в бутилката, мътните те взели, а след това се махай оттук. На кого си седнала да сервираш в пет следобед, и без друго? На призраците ли?
Лицето на Пети помръкна; тежкият й грим буквално се напука. Тя извади фуния изпод бара, нагласи я на гърлото на бутилката и върна уискито. Малко потече навън, пълните й ръце (сега без пръстени — отдавна ги беше разменила срещу храна в магазина отсреща) се тресяха.
— Извинявай, сай. Наистина извинявай. Просто…
— Не ме интересува просто какво — отсече Корал и после стрелна с поглед Шеб, който седеше на столчето пред пианото и прелистваше стари ноти. Беше се втренчил в бара със зяпнала уста. — Ти пък какво зяпаш бе, жабо?
— Нищо, сай Торин. Аз…
— Върви да гледаш нищото другаде. И вземи тая свиня със себе си. Що не вземете да се помачкате? Ще й се отрази добре на кожата. Може и на теб да ти се отрази добре.
— Аз…
— Хайде, изчезвайте! Глухи ли сте? И двамата!
Пети и Шеб тръгнаха към кухнята, вместо към стаите горе, но на Корал й беше все едно. Да вървят и в ада, ако щат. Където и да е, само да не са й пред очите.
Влезе зад бара и се огледа. В отсрещния ъгъл на заведението двама играеха на карти. Онзи простак Рейнолдс гледаше отстрани и пиеше бира. В другия край на бара имаше още някой, но той зяпаше в празното пространство, потънал в собствените си мисли. Никой не обръщаше внимание на сай Корал Торин, пък и какво толкова? Ако Пети знае, значи всички знаят.
Тя прокара пръст по разляното уиски на бара, облиза го, после отново го прокара и пак го изсмука. Сграбчи бутилката, но преди да успее да си налее, едно паякоподобно чудовище със сиво-зелени очи, съскайки, изпълзя на бара. Корал изписка и отстъпи назад, изпусна бутилката уиски в краката си, която, за късмет, не се счупи. Корал имаше чувството, че главата й всеки миг ще се пръсне, и подпухналият й, пулсиращ мозък ще разпукне черепа й като яйчена черупка. Чу се трясък — картоиграчите преобърнаха масата, докато се изправяха. Рейнолдс беше извадил пистолет.
— Не — промълви тя с треперещ, ужасно променен глас. Очите й пулсираха, а сърцето й препускаше. Едва сега осъзнаваше, че човек може да умре от страх. — Не, господа, всичко е наред.
Шестокракият урод стоеше на бара с отворена уста, оголил острите си зъби, и отново изсъска.
Корал се наведе (за миг отново се уплаши, че главата й ще се пръсне), вдигна бутилката и като видя, че от съдържанието е останало само четвърт, отпи направо от гърлото, без да се интересува кой я гледа и какво ще си помислят.
Сякаш чул мислите й, Мъсти отново изсъска. Този следобед беше с червен нашийник — изглеждаше по-скоро зловещо, отколкото смешно. Под нашийника му беше затъкнато парче хартия.
— Искаш ли да го гръмна? — изсъска нечий глас. — С удоволствие, стига да речеш. Само кимни и от него ще останат само бълхите. — Това бе Джонас, който стоеше точно до летящата врата и макар да не изглеждаше кой знае колко по-добре от нея, Корал не се и съмняваше, че ще го направи.
— Не. Ако убиеш любимеца й, дъртата мръсница ще ни превърне в скакалци или нещо такова.
— Каква мръсница? — попита Джонас, докато прекосяваше стаята.
— Рия Дубативо. Рия от Кьос, както я наричат.
— А! Не мръсница, а вещица.
— Тя е и двете.
Джонас погали котката по гърба. Животното му позволи да го гали, дори изви гръб, но той го докосна само веднъж. Козината му беше гадно влажна.
— Би ли поделила това с мен? — попита той и кимна към бутилката. — Рано е, но кракът ме боли, та се къса.
— Твоят крак, моята глава, рано или късно… Заведението черпи.
Джонас вдигна белите си вежди:
— Благословена да си, скъпа.
Тя протегна ръка към Мъсти. Той отново изсъска, но й позволи да издърпа бележката изпод нашийника му. Тя отвори листчето и прочете петте думи, които бяха надраскани там: СУХА СЪМ, ПРАТИ МИ МОМЧЕТО.
— Може ли да погледна? — попита Джонас. Сгрян от топлината на първото питие в стомаха си, изведнъж му просветна пред очите.
— Защо не? — Тя му връчи бележката. Джонас я погледна и й я върна. Почти бе забравил Рия, а не биваше — трудно е да запомниш всичко. Напоследък Джонас се чувстваше не като наемен стрелец, а по-скоро като готвач, който се опитва да приготви наведнъж всичките девет блюда за тържествена вечеря. За щастие старата парцалана сама му напомни за себе си. Бог да благослови жаждата й. И неговата собствена, която го доведе тук навреме.