Корал, която вчера би му откъснала главата за подобно размотаване, днес бе необичайно търпелива.
— Така е — каза — но, Шийми, тя иска да идеш точно ти и плаща за това. Знаеш, че плаща, и то добре.
— Няма да ми помогне, ако ме превърне на бръмбар — каза нацупено Шийми. — Бръмбарите не харчат парички.
Въпреки всичко се остави да го отведе до Капричозо — товарното муле на странноприемницата. Барки беше натоварил две малки бъчонки на гърба на животното. Едната, пълна с пясък, служеше само за баласт. Другата съдържаше млада ябълкова ракия, каквато Рия доста обичаше.
— Празникът наближава — весело каза Корал. — Остават само две-три седмици.
— Аха. — При тази мисъл Шийми се развесели. Страстно обичаше празниците — светлините, фишеците, танците, игрите, смеха. На празник всички се веселяха и никой не му говореше грубо.
— Младеж с монети в джоба сигурно ще си прекара добре на празника — добави Корал.
— Така си е, сай Торин. — Шийми имаше вид на човек, който току-що е открил велик житейски закон. — Аха, истина-преистина, тъй си е.
Корал връчи въжето на Капричозо на Шийми и притисна пръстите му.
— Приятен път, малкия. Бъди любезен със старата гарга, направи й най-добрия си поклон… и гледай да се върнеш от хълма преди здрачаване.
— Много преди това, аха — бързо се съгласи Шийми и потръпна при самата мисъл да замръкне на Кьос. — Това, то си е ясно като бял.
— Добро момче. — Корал го изпрати с поглед — нахлупил розовата шапка на главата си, с тромавото старо товарно муле. И когато той се скри зад върха на първия нисък хълм, повтори: — Добро момче.
3
Скрит във високата трева на склона под върха на хълма, Джонас чака цял час, след като хлапетата излязоха от Бар Кей. След това препусна по рида, докато ги видя — три черни точки поне на шест километра по кафявия склон. Тръгнали са да свършат обичайната работа за деня. Нямаше признаци, че са заподозрели нещо. Бяха по-умни, отколкото изглеждаха на пръв поглед, но не чак толкова умни, колкото си мислеха, че са.
Доближи се на половин километър до Бар Кей — като изключим землянката и конюшнята, изгорял скелет под ярката слънчева светлина на този ранен есенен ден — и остави коня до някакви дървета край поточето на къщата. Тук момчетата си бяха прострели прането. Джонас смъкна панталоните и ризите от ниските клонки, на които бяха провесени, струпа ги на купчина, изпика се отгоре и отново се качи на коня си.
Когато Джонас измъкна кучешката опашка от дисагите, животно заудря с копита, като че ли искаше да покаже колко се радва да се освободи от нея. Джонас също беше доволен. Беше започнала непоносимо да вони. От другата дисага извади малък стъклен буркан с червена боя и четка. Беше ги взел от най-големия син на Брайън Хуки, който днес отговаряше за конюшнята. Самият сай Хуки сигурно вече беше в Ситго.
Джонас се приближи до землянката, без да си прави труда са се крие. В крайна сметка нямаше никого — момчетата бяха излезли.
Някое от тях бе оставило истинска книга — „Размишления и Медитации“ на Мърсър — на седалката на люлеещото кресло на верандата. В Средния свят книгите бяха нечувана рядкост, особено когато пътуваш към периферията. Откакто беше дошъл в Меджис, тази беше първата, освен онези няколко в Сийфронт, която Джонас виждаше. Отвори я. Прочете посвещението, изписано със стегнат женски почерк: „На моя най-скъп син, от неговата обична МАЙКА.“ Джонас скъса тази страница, отвори бурканчето с боя и бръкна вътре с безименния и малкия си пръст. Зачеркна думата МАЙКА с възглавничката на средния си пръст, а после, използвайки нокътя на кутрето си като писалка, изписа думата „КУЧКА“ над „МАЙКА“. Набучи листа на едни ръждив гвоздей на видно място, след това накъса книгата и разпиля парчетата. На кого ли принадлежи? Надяваше се да е на Диърборн, но всъщност няма значение.
Като влезе вътре, най-напред забеляза гълъбите, гукащи в кафезите си. Мислеше, че изпращат съобщенията с хелиограф… но гълъби. За бога! Това беше още по-хитро!
— След малко ще стигна и до вас — закани се на птиците. — Спокойно, съкровища, гукайте и дрискайте, докато още можете.
Огледа се с известно любопитство, а мекото гугукане на гълъбите отекваше в ушите му. Обикновени хлапета или лордове? Рой бе питал стареца в Рици. Той бе казал, че може би и двете. Спретнати момчета, най-малкото, ако се съди по подреденото жилище, отбеляза Джонас. Добре обучени. Три нара, всичките оправени. Три купчинки вещи в долния край на всеки, подредени също така спретнато. Във всяка купчинка намери рисунка на майка — о, какви добри момчета — а на едната рисунка го имаше и бащата. Беше се надявал да открие имена, може би някакви документи (ако ще любовни писма от момичета), но не намери нищо такова. Обикновени хлапета или лордове бяха достатъчно предпазливи. Джонас извади рисунките от рамките и ги накъса. Вещите разпиля навсякъде и за краткото време с което разполагаше, съсипа каквото можа. Когато откри бродирана кърпичка в джоба на един панталон, си издуха носа в нея и след това я разгъна грижливо върху ботушите на момчето, така че зеленият сопол да се вижда добре. Какво по-вбесяващо — по-нервиращо — от това да се прибереш у дома след тежък ден, прекаран сред животните, и да откриеш нечий сопол върху личните си вещи?