Гълъбите вече бяха тревожни — не умееха да врякат като гарги или свраки, но щом отвори клетките им, се опитаха да отлетят от него. Това не помогна, разбира се. Излови ги един по един и им изви вратовете. Като приключи и с това, Джонас пъхна по една мъртва птица под възглавницата на всяко момче.
Под всяка възглавница откри малка награда: хартиени ленти и писалка, очевидно пазени за писане на послания. Счупи писалката и я запрати на пода. Лентите прибра в джоба си. Хартията винаги беше полезна.
Като се погрижи за гълъбите, вече чуваше по-добре. Напрегнал слух, бавно се заразхожда по дъсчения под с наведена глава.
4
Когато Алан се зададе в галоп, Роланд не обърна внимание на изопнатото бяло лице на момчето и пламтящите му, ужасени очи.
— Тук ги изкарах тридесет и един — каза той. — Всичките с марката на Баронството — корона и щит. А ти?
— Трябва да се връщаме — каза Алан. — Нещо не е наред. Докосването е. Никога не съм го чувствал така ясно.
— Ти колко ги изкара? — отново попита Роланд. Имаше моменти, като сега например, когато способността на Алан да използва докосването му беше по-скоро досадна, отколкото полезна.
— Четиридесет. Или четиридесет и един, забравих вече. Но какво значение има? Те са преместили онова, което не желаят да преброим. Роланд, чу ли ме? Трябва да се върнем! Нещо не е наред! В лагера става нещо!
Роланд погледна към Бърт, който мирно яздеше на петстотин метра встрани. След това се обърна към Алан с повдигнати в безмълвен въпрос вежди.
— Бърт? Той винаги е бил сляп за докосването — нали знаеш. Но аз не съм. Знаеш, че не съм! Роланд, моля те!
Който и да е, ще види гълъбите! Може да намери пистолетите ни! — обикновено флегматичен и муден, Алан почти крещеше от възбуда и напрежение. — Ако не дойдеш с мен, поне ме остави да се върна сам! Трябва да се върна, Роланд, в името на баща си!
— В името на твоя баща не ти разрешавам — отвърна Роланд. — Аз преброих тридесет и един. Твоите са четиридесет. Да, нека кажем четиридесет. Това е хубаво число — не по-лошо от всяко друго, струва ми се. Сега ще си разменим местата и ще ги преброим отново.
— Какво ти става? — почти прошепна Алан. Гледаше Роланд, сякаш е полудял.
— Нищо.
— Ти знаеше! Знаел си, когато тръгнахме тази сутрин!
— О, може и да съм видял нещо — каза Роланд, — отражение, може би, но… ти вярваш ли ми, Ал? Това е важно, струва ми се. Вярваш ли ми, или си мислиш, че съм си изгубил ума? Като него? — кимна към Кътбърт. На устните му трепкаше лека усмивка, но очите му бяха празни и отчуждени — както обикновено погледът му се рееше над хоризонта. Алан се запита дали Сюзан Делгадо вече е виждала това изражение, и ако го е виждала, какво си мисли по въпроса.
— Вярвам ти. — Алан се чувстваше толкова объркан, че не беше сигурен дали казва истината, или лъже.
— Добре. Тогава си сменяме местата. Аз ги изкарах тридесет и един, имай предвид.
— Тридесет и един — повтори Алан. Вдигна ръце и плесна бедрата си толкова звучно, че обикновено спокойният му кон присви уши и леко подскочи. — Тридесет и един.
— Мисля, че днес можем да се приберем по-раничко, ако това ще те успокои — подметна Роланд и се отдалечи. Алан го проследих поглед. Винаги бе недоумявал какво ли става в мозъка на Роланд, но никога колкото днес.