„Сай Торин никога няма да ме придума да се върна тук — каза си той. — Пък дори за всички пепита на света.“
Вратата на хижата беше отворена. Приличаше на зяпнала уста. Отвътре лъхаше болестотворна влажна смрад.
Шийми спря на петнадесетина крачки на прага и когато Капи го побутна по дупето (като че ли питаше какво го спира), момчето тихо изписка. Едва не хукна да бяга и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се строполи на земята. Денят беше ясен, но тук горе, на хълма, слънцето изглеждаше някак безпредметно. Не идваше тук за първи път и хълмът на Рия никога не му е бил приятен, но днес му се струваше някак още по-страшен. Така се чувства, когато звукът на изтъняването го събуди посреднощ. Стори му се, че насреща му се промъква някакво ужасяващо създание, от което се виждат само обезумелите очи и зейналата огнена паст.
— С-с-сай? Има ли някой тук? Аз…
— Ела по-близо — гласът долиташе иззад отворената врата.
— Ела да те видя, идиотче такова.
Стараейки се да не се разхленчи или разплаче, Шийми изпълни повелята на гласа. Мина му през ум, че може би никога повече няма да слезе по хълма. Капричозо може и да се върне, но не и той. Бедният Шийми ще свърши в казана — топла вечеря за довечера, супа за утре и студени пържоли до края на годината… Това ще стане с него.
Измина мъчителния път до прага на Рия с омекнали крака — ако коленете му се докоснеха, щяха да дрънчат като кастанети. Дори гласът й звучеше различно.
— С-сай? Страх ме е. Тъ-ъ-ъй си е.
— Така и трябва — отсече гласът. — Той се лееше иззад вратата, стелейки се в слънчевия ден като гаден миризлив дим. — Няма значение обаче — просто прави, каквото казвам. Ела по-близо, Шийми, син на Станли.
Шийми го послуша, макар че ужасът му нарастваше с всяка крачка. Мулето го последва със сведена глава. По целия път насам Капи съскаше като гъска — не млъкна за миг, — но сега не издаваше и звук.
— Ето те и теб, значи — прошепна гласът иззад сенките.
— Ето те и теб, най-сетне.
Тя излезе на слънце и за миг присви очи, заслепени от ярката светлина. Стискаше празната бъчвичка за ябълкова ракия. Ермот беше увит като огърлица около врата й.
Шийми беше виждал змията и преди и вечно се питаше какви ли мъки ще изстрада преди да умре, ако го ухапе някоя такава гадина. В сравнение с Рия Ермот изглеждаше съвсем нормално. Лицето на старата жена бе хлътнало и главата й бе заприличала на череп. Кафяви петна покриваха тънката й коса и сбръчканото чело като армия нахални насекоми. Под лявото й око имаше струпей, а усмивката й разкриваше няколкото останали зъба.
— Не ти ли харесвам — попита тя. — Сърцето ти се вледенява, а?
— Н-не — възрази Шийми, но после му се стори, че не това е правилният отговор и се поправи: — Исках да кажа, да! — Богове, това звучеше още по-зле. — Вие сте толкова красива, сай! — изтърси най-накрая.
Тя избухна в беззвучен смях и пъхна празната бъчвичка в ръцете му с такъв замах, че едва не го събори по гръб. Пръстите го докоснаха само за миг, но това бе достатъчно да го накара да настръхне.
— А така. Казват, че делата красят човека. А това ми е достатъчно. Аха, напълно достатъчно. Дай си ми ракията, идиотче такова.
— Д-да, сай! Веднага, сай! — Той занесе празната бъчвичка до мулето, сложи я на земята, после освободи въжетата, с които беше привързана пълната. Усещаше как го следи с поглед и ръцете му отмаляваха, но накрая успя да освободи бъчонката. Тя почти му се изплъзна и за миг изстина от ужас, че ще падне на камъните и ще се разбие, но в последната секунда я задържа. Понесе я и за секунда осъзна, че змията вече не е на шията й, а се катери по ботушите му. Ермот го гледаше, съскаше и показваше двойния си комплект остри зъби в зловеща усмивка.
— Не прави разни движения, момчето ми. Не е добра идея. Днес Ермот е нервен. Сложи бъчвичката зад вратата, ей там. Твърде е тежка за мен. Поотслабнала съм напоследък.
Шийми се изви в кръста („поклони й се с най-добрия си поклон“ — заръча сай Торин и ето на, правеше точно това), свил вежди в болезнена гримаса, не смеейки заради змията, която още беше върху него, да отпусне гърба си, като премести крак. Когато се изправи, Рия бе измъкнала стар, оцапан плик. Беше запечатан с капка червен восък. Шийми потръпваше от мисълта, как ли е бил направен този восък.
— Вземи това и го занеси на Кордилия Делгадо. Познаваш ли я?