„Следващия път като се качиш на седлото, лицето ти никак няма да й хареса — закани се Кътбърт. — Ще се погрижа за това“
Замахна с юмрук. Алан го хвана за китката. Роланд се извърна и започна да събира разпилените одеяла, сякаш гневното лице на Кътбърт и свитият му юмрук нямаха нищо общо с него.
Кътбърт сви и другия си юмрук, възнамерявайки да накара Алан да го пусне, все едно как, но като видя кръглото, честно лице на приятеля си, тъй непресторено и объркано, малко се успокои. Алан нямаше нищо общо. Кътбърт беше сигурен, че и той е знаел, че тук става нещо лошо, но също така беше сигурен, че Роланд е настоял Алан да не предприема нищо, докато Джонас си тръгне.
— Ела с мен — промърмори Алан и обви с ръка раменете на Бърт. — Да идем. В името на баща си, ела. Трябва да се успокоиш. Нямаме време да се бием помежду си.
— Няма време и мозъкът на водача ни да минава през оная работа — тросна се Кътбърт, без да понижава глас. Но когато Алан отново го дръпна, се остави да бъде отведен до вратата.
„За последен път ще преглътна гнева си — каза си той. — но ми се струва — знам, — че това е всичко, на което съм способен. Ще накарам Алан да му го каже.“
Мисълта да изпрати Алан като посредник при най-добрия си приятел — и че нещата са се обърнали по този начин — изпълни Кътбърт с черна, отчайваща ярост и на прага на верандата той се обърна към Роланд.
— Тя те е направила страхливец — каза на Свещения език. Зад него Алан шумно пое дъх.
Роланд застина като вкаменен с гръб към тях, грабнал цяла купчина одеяла. В този миг Кътбърт беше сигурен, че Роланд ще се обърне и ще се нахвърли върху него. Ще се сбият и няма да се оставят, докато един не падне мъртъв, ослепял или в безсъзнание. И най-вероятно това ще е самият той, но вече не му пукаше.
Но Роланд не се обърна. Вместо това отвърна на същия език:
— Той е дошъл да открадне предпазливостта и Сдружението ни. Ти си се поддал.
— Не — каза Кътбърт, преминавайки на обикновения език.
— Знам, че част от теб наистина вярва в това, но не е така. Истината е, че ти си загубил посоката. Наричаш безгрижието си любов и превърна безотговорността в добродетел. Аз…
— О, бога ми, ела! — почти изръмжа Алан и го дръпна от вратата.
9
Като го нямаше Роланд, яростта на Кътбърт неволно се насочи към Алан — обръщаше се като ветропоказател, щом вятърът се смени. Двете момчета се гледаха лице в лице насред слънчевия двор; Алан изглеждаше нещастен и объркан, а Кътбърт така силно стискаше юмруци, че ръцете му трепереха.
— Защо все го защищаваш? Защо?
— Там, на Ската, той попита дали му вярвам. Казах, че да. И е така.
— Значи си глупак.
— А той е стрелец. Ако каже да чакаме още, ще чакаме.
— Стана стрелец случайно! Той е урод! Мутант!
Застанал в безмълвен ужас, Алан се втренчи в него.
— Ела с мен, Алан. Време е да сложим край на тази налудничава игра. Ще намерим Джонас и ще го убием. Нашият ка-тет е разрушен. Ще си направим нов, ти и аз.
— Не е разрушен. Но ако се разруши, ти ще си виновен. И никога не бих ти го простил.
Беше ред на Кътбърт да замълчи.
— Защо не идеш да пояздиш. По-надалеч. Дай си време да се овладееш. Всичко зависи от нашето приятелство.
— Кажи му на него!
— Не, казвам го на теб. Джонас е написал глупава дума за майка ми. Не мислиш ли, че пръв щях да тръгна с теб да отмъщавам, ако не смятах, че Роланд е прав? Джонас цели точно това — да си загубим акъла и сляпо да се хвърлим иззад Укрепленията си.
— Така е, но не си съвсем прав — упорстваше Кътбърт. Но юмруците му бавно се отпускаха. — Ти не разбираш, а на мен не ми достигат думи да го обясня. Ако кажа, че Сюзан е отровила целия ни ка-тет, ще ме наречеш ревнивец. Но все пак мисля, че е така, без тя да знае това или да го е желала. Отровила му е ума и вратата към ада е отворена. Роланд усеща горещия полъх откъм тази врата и мисли, че това са само чувствата му към нея… Но ние трябва да сме наясно, Ал. Трябва да мислим по-добре. Заради него, както и заради себе си, и заради бащите ни.
— Искаш да кажеш, че тя е наш враг?
— Не! Щеше да е по-лесно, ако беше така. — Три пъти по ред пое дълбоко дъх. С всяко вдишване се чувстваше по-стабилен, по-уверен. — Няма значение. Няма какво повече да говорим. Съветът ти е добър — мисля да пояздя. По-надалеч. — Бърт тръгна към коня си, после се обърна. — Кажи му, че греши. И дори да е прав, че трябва да изчакаме, истинската причина не е тази, което значи, че той изцяло греши. — Кътбърт се поколеба. — Предай му какво съм казал за вратата към ада. Кажи му, че това е моето докосване. Ще му кажеш ли?