— Да. И стой далеч от Джонас, Бърт.
Кътбърт се качи на коня:
— Не ти обещавам нищо.
— Ти не си мъж. — Алан беше тъжен, всъщност беше на ръба на сълзите. — Никой от нас не е мъж.
— Дано грешиш — каза Кътбърт. — Защото идва ред на мъжката работа.
Той обърна жребеца си и се отдалечи в галоп.
10
Изкачи се далеч по Сийкоуст Роуд, опитвайки се да изпразни съзнанието си. Беше открил, че понякога в главата ти нахлуват неочаквани мисли, стига да им оставиш вратата отворена, често доста полезни, при това.
Този следобед успя. Объркан, нещастен, лишен от всякакви свежи идеи (дори не се надяваше нещо да му хрумне), в края на краищата Бърт свърна към Хамбри. Премина от единия до другия край Хай Стрийт, махаше на хората, които го поздравяваха и дори се заговаряше с тях. Тук се бяха запознали със сума ти добри хора. Някои смяташе за приятели и дори долавяше, че простичките хора в Хамбритаун ги приемат като свои деца — младежи, които са далеч от собствените си домове и семейства. И колкото повече Бърт опознаваше тези обикновени хора, толкова по-малко подозираше, че са част от мръсната игричка на Раймър и Джонас. Инак защо Добрия би избрал тъкмо Хамбри — тук им бе гарантирано прекрасно прикритие.
Този ден бяха наизлезли много хора. Пазарът се пръскаше по шевовете, площадите бяха претъпкани, децата се смееха на театъра на Пинч и Джили (Джили тъкмо гонеше Пинч и пердашеше бедния стар нещастник с метлата си), украсата за Жътвен ден бързо напредваше. Въпреки това Кътбърт изпитваше твърде малко радост и задоволство при мисълта за празника. Защото му беше малко чужд, не беше Гилеад — ската жътва? Може би… но най-вече защото се чувстваше смазан под тежестта на огромно бреме. Ако това значи да пораснеш, предпочиташе да се лиши от това преживяване.
Излезе извън града — океанът остана зад гърба му, слънцето грееше в лицето му и сянката му непрестанно се удължаваше. Канеше се скоро да свие от Великия път и да пресече Ската към Бар Кей. Но в този миг срещна своя стар приятел Шийми, с мулето си. Шийми бе свел глава, раменете му бяха отпуснати, розовата му шапка бе накриво, а ботушите му бяха мръсни. Сякаш пристигаше пеш от края на света.
— Шийми! — провикна се той, вече предвкусвайки широката весела усмивка на момчето и шантавата му реакция. — Дълги дни и весели нощи! Къде оти…
Шийми вдигна глава и когато периферията на шапката откри лицето му, Кътбърт млъкна. На лицето на другото момче бе изписан смъртен страх — страните му бяха побледнели, зениците му се бяха разширили от ужас, а устните му трепереха.
11
Ако бе пожелал, Шийми можеше да стигне при Делгадо още преди два часа, но той се бе влачил като костенурка, а писмото в пазвата му сякаш го теглеше назад. Ужасно, просто ужасно. Вече дори не можеше да мисли, защото мозъкът му направо се беше изприщил от мислене.
Кътбърт моментално скочи от коня и забърза към Шийми, Сложи ръка на раменете му.
— Какво има? Кажи на старото приятелче. Няма да ти се смея, честна дума.
При звука на милия глас на „Артър Хийт“ и при вида на загриженото му лице, Шийми се разплака. Строгото нареждане на Рия да не казва на никого, на мига излетя от ума му. Хълцайки, той разказа всичките си приключения от сутринта. Два пъти Кътбърт трябваше да го моли да говори по-бавно, а когато го заведе под сянката на едно дърво, Шийми най-сетне се поуспокои. Кътбърт слушаше разказа с нарастваща тревога. Накрая Шийми извади плика от ризата си.
Кътбърт счупи печата и прочете писмото, а очите му се разшириха.
12
Джонас се върна в отлично настроение от пътешествието си до Бар Кей и намери Рой Дипейп да го чака в „Почивка за пътника“. Пратеникът най-сетне се появи, съобщи Дипейп, и настроението на Джонас се подобри още повече. Само че Рой не изглеждаше особено доволен от новината. Даже никак.
— Човекът отиде в Сийфронт, където сигурно го чакат — съобщи Дипейп. — Иска веднага да отидеш при него. На твое място дори не бих обядвал. И не бих пил. Трябва да се оправяш с този на свежа глава.