— Днес съветите ти безплатни ли са, Рой? — попита Джонас. Говореше ужасно саркастично, но когато Пети му донесе чаша уиски, я отпрати и поиска вода. Рой изглежда странно, реши Джонас. Твърде блед беше днес добрият стар Рой. А когато Шеб седна пред пианото си и засвири, Дипейп подскочи, а ръката му се стрелна към кобура. Интересно. И малко тревожно.
— Казвай, синко — защо ти е настръхнала косата?
Рой поклати мрачно глава.
— Не зная точно.
— Как се казва човекът?
— Не съм го питал, а и той не ми каза. Показа ми сигула на Фарсън обаче. Знаеш… — Дипейп малко снижи глас. — Окото.
Джонас знаеше, разбира се. Мразеше това отворено втренчено око и не можеше да си обясни защо въобще Фарсън го е избрал. Защо не сочещ пръст? Или кръстосани мечове? Или птица? Например сокол — соколът би бил чудесен сигул. Но това око…
— Добре — каза той и допи водата си. И без друго му дойде по-добре от уиски — беше се разсъхнал като кост. — Останалото ще науча сам, нали така?
Когато достигна летящите врати и ги отвори, Дипейп го повика по име. Джонас се обърна.
— Изглежда като външните хора — каза Дипейп.
— Какво имаш предвид?
— Не знам точно — Дипейп изглеждаше притеснен и изплашен… но и настръхнал. Не пускаше пистолетите. — Говорихме само пет минути, но като го погледах, ми запри лича на оня дърт мръсник Рици — дето го застрелях. После пак го огледах и си рекох: „Леле божке, това е старото ми татенце“. След малко и това премина и той пак заприлича на себе си.
— И на какво прилича?
— Сам ще видиш, значи. Не знам дали ще ти хареса особено.
Джонас придържаше едното крило на вратата и размишляваше.
— Абе, Рой, т’ва да не е самият Фарсън? Добрият де, маскиран по някакъв начин?
Дипейп се поколеба, смръщи се и поклати глава: — Не.
— Сигурен ли си? Виждали сме го само веднъж, спомни си, и то отдалеч.
Латиго им го показа. Преди шестнадесет месеца, плюс минус.
— Сигурен съм. Сещаш ли се колко беше грамаден?
Джонас кимна. Фарсън не беше Властелина Пърт, но имаше към метър и осемдесет и имаше широки рамене и гърди.
— Този човек е висок колкото Клей или по-дребен. И си стои все същия на ръст, независимо на кого прилича. — Дипейп се поколеба и продължи: — Смее се като мъртвец. Едва го изтърпях.
— Какво искаш да кажеш с това „като мъртвец“?
Рой Дипейп поклати глава:
— И аз не мога да ти кажа.
13
След двадесет минути Елдред Джонас мина под „ЕЛАТЕ В МИР“ и влезе в двора на Сийфронт доста притеснен, защото бе очаквал Латиго… а освен ако Рой не е в ужасна грешка, пристигналият не беше Латиго.
Мигел се запъти към него със старата си гумена усмивка на уста и пое юздите на коня.
— Благодаря.
— Няма за какво, господарю!
Джонас влезе, видя Олив Торин в предния салон като самотен призрак и й кимна. Тя отвърна на поздрава и дори леко се усмихна.
— Сай Джонас, колко добре изглеждаш. Ако видиш Харт…
— Моля за извинение, лейди, но съм дошъл при Канцлера — прекъсна я Джонас. Бързо заизкачва стълбите към апартамента на канцлера, после прекоси тесния каменен коридор, осветен (не много добре) с газени лампи.
Когато стигна края на коридора, почука на вратата — масивна дъбова изработка, в собствена медна каса. Раймър пет пари не даваше за такива като Сюзан Делгадо, но обичаше облагите на властта — това помагаше на кривия му макарон да се изправи. Джонас почука.
— Влизай, приятелю — чу се глас. Не беше Раймър. Последва треперлив смях, който накара Джонас да настръхне. „Смее се като мъртвец“ — беше казал Рой.
Джонас бутна вратата и влезе. Благовонията интересуваха Раймър по-малко от бедрата и устните на жените, но в стаята гореше ароматна пръчица — дървесната миризма припомни на Джонас за двора в Гилеад и церемониите в Голямата зала. Газените лампи бяха усилени. Завесите — от пурпурно кадифе, цветът на властта, любимият на Раймър — се полюшваха под поривите на морския бриз, който нахлуваше през отворените прозорци. Раймър не се виждаше никъде. Всъщност нямаше никого. Имаше малко балконче, но вратите към него бяха отворени и то също беше празно.