— Абракадабра! Хоп! Краят! Сега — мъжът деликатно отпи от виното си — вече приключихме с досадните формалности.
— Има още една — каза Джонас. — Ти знаеш името ми. Бих искал да науча твоето.
— Наричай ме Уолтър — рече мъжът в черно и усмивката внезапно изчезна от устните му. — Добрият стар Уолтър, това съм аз. Сега нека видим къде сме и накъде сме се запътили. Нека, с две думи, да проведем съвещание.
14
Когато Кътбърт се върна в землянката, вече беше се спуснала нощта. Роланд и Алан играеха на карти. Бяха почистили и домът им изглеждаше почти както преди (благодарение на терпентина, който откриха в килера на стария иконом, така че дори мръсотиите от стените се бяха стопили и от тях бяха останали само розовите им призраци), а сега бяха дълбоко погълнати от играта на „Горещата Пътека“, както я знаеха в техния край на света. Тъй или иначе, това беше проста версия на „Гледай ме“ за двама — игра на карти, популярна в баровете, къщите и край лагерните огньове откакто свят светува.
Роланд вдигна поглед, опитвайки се да отгатне чувствата на Бърт. Външно изглеждаше безчувствен, както винаги, дори бе надиграл Алан с четири трудни ръце, но вътрешно се разкъсваше от болка и нерешителност. Алан му беше предал думите на Бърт от разговора им на двора, а подобни неща от устата на приятел, дори чрез посредник, звучат ужасно. Но повече го тревожеше онова, което Бърт подхвърли на излизане — „Наричаш безгрижието си любов и превърна безотговорността в добродетел“. Съществува ли макар и минимална възможност да е сторил такова нещо? Отново и отново си повтаряше, че не съществува — бе им наредил да следват труден, но разумен път, но нямаше по-добър начин. Крясъците на Кътбърт бяха породени от гняв, от нерви… и ярост, задето са потъпкали така отвратително личните им неща. И все пак…
Кажи му, че е прав, че истинската причина не е тази, което значи, че греши изцяло.
Не може да бъде.
Или може?
Кътбърт се усмихваше и лицето му аленееше, сякаш бе препускал по целия път дотук. Изглеждаше млад, красив и жизнен. Всъщност изглеждаше щастлив, почти като предишния Кътбърт — който неуморно дрънкаше смехории на гарвановия череп, докато някой го помоли, ама много настоятелно, да си затвори устата.
Но Роланд не вярваше на очите си. В усмивката имаше нещо нередно, червенината по страните му бе може би ярост, а не здраве, и искрите в очите му като че бяха трескави, а не весели. Лицето на Роланд остана непроменено, но сърцето му изтръпна. Надяваше се бурята да утихне от само себе си, ако й даде малко време, но не му се вярваше. Стрелна с поглед Алан и видя, че и той чувства същото.
„Кътбърт, всичко ще свърши след три седмици. Само да можех да ти го кажа.“
Мисълта, която отекна в главата му, го шокира с простотата си — „Защо не можеш?“
Осъзна, че не знае. Защо си мълчеше и пазеше мислите си за себе си? С каква цел? Сляп ли беше? Богове, сляп ли беше?
— Здрасти, Бърт — поздрави. — Добре ли се разхо…
— Да, много беше приятно, наистина добре пояздих, беше много поучително. Ела навън. Трябва да ти покажа нещо. Веселите отблясъци в очите на Бърт му харесваха все по-малко, но остави картите си с лице надолу и се изправи. Алан го дръпна за ръкава:
— Недей! — гласът му беше тих и паникьосан. — Не го ли виждаш какъв е?
— Виждам — отвърна Роланд. Сърцето му се свиваше от ужас.
Докато бавно следваше приятеля си, който вече изобщо не приличаше на приятел, за първи път Роланд откри, че е взимал решения в състояние, близо до безпаметно пиянство. И дали изобщо са били решения? Вече не беше много сигурен.
— Какво искаш да ми покажеш, Бърт?
— Нещо прекрасно — отвърна Бърт и се засмя. В гласа му звънна омраза. Може би жажда за смърт. — Ще ти стане много интересно. Сигурен съм.
— Бърт, какво ти става? — попита Алан.
— Какво да ми става? Нищо не ми става, Ал — щастлив съм като чучулига по изгрев, пчеличка в цвете и риба в океана. — И на излизане отново се засмя.
— Не ходи там — каза Алан. — Съвсем се е забравил.
— Ако приятелството ни е разрушено, няма да се измъкнем от Меджис живи — рече Роланд. — Ако е така, по-скоро бих умрял от ръката на приятел, отколкото на враг.
Той излезе. След кратко колебание Алан го последва. Изглеждаше ужасно нещастен.