15
Амазонката си беше отишла и Демонът още не бе подал лицето си, но небето бе обсипано със звезди, които хвърляха достатъчно светлина. Конят на Кътбърт, още оседлан, бе вързан за коневръза. Квадратният прашен двор сияеше като тигел с разтопено сребро.
— Какво има? — попита Роланд. Не носеха пистолети. Трябваше да й благодари поне за това. — Какво щеше да ми показваш?
— Тук е — Кътбърт спря по средата между землянката и руините на голямата къща. Уверено посочи нещо, но Роланд не забеляза нищо необичайно. Застана до Кътбърт и сведе поглед.
— Не забелязвам…
Ярка светлина — хиляди пъти по-силна от светлината на звездите — избухна в главата му, когато юмрукът на Кътбърт се стовари върху брадичката му. Бърт го удряше за първи път, освен по време на игра (и то когато бяха много малки). Роланд не припадна, но загуби контрол над ръцете и краката си. Имаше чувството, че не принадлежат на тялото му и се люшкат като крайници на парцалена кукла. Падна по гръб. Около него се вдигна прах. Звездите странно се въртяха, описваха дъги и оставяха дълги млечни следи зад себе си. Ушите му пищяха.
Отдалеч дочу крясъка на Алан:
— Глупак такъв! Тъп глупак!
С огромно усилие Роланд успя да обърне главата. Алан се затича към тях, но Кътбърт мрачно го отблъсна.
— Това си е между нас, Ал. Ти стой настрана.
— Ти го нападна в гръб, подлецо! — Алан, който трудно се палеше, набираше гняв срещу Кътбърт, който можеше да съжалява накрая.
„Трябва да стана — каза си Роланд. — Трябва да ги разтърва, преди да се случи нещо още по-лошо.“ Леко се размърда в прахта.
— Да — ето как ни е изиграл — каза Кътбърт. — Само му връщам услугата. — Погледна надолу. — Това исках да ти покажа, Роланд. Това обикновено парче земя. Този най-обикновен прах, в който се въргаляш. Гледай да похапнеш добре от него. Може и да те събуди.
Сега Роланд взе да побеснява на свой ред. Почувства леденината, която обгръщаше мислите му, и се опита да я отпъди, но разбра, че не може. Джонас вече нямаше значение; нито танкерите в Ситго, нито голямата конспирация, която бяха разкрили. Скоро и Сдружението и техният катет, които толкова се бе мъчил да запази, също ще изгубят смисъл.
Вцепенението напускаше ръцете и краката му и той се насили да седне. Подпря се на земята и кротко погледна към Бърт право в лицето. Звездната светлина сияеше в очите му.
— Обичам те, Бърт, но няма да допусна по-нататъшно неподчинение и ревниви дрънканици. Ако ти платя за всичко, сигурно ще свършиш на парчета, тъй че ще ти върна само задето ме удари без предупреждение.
— Не се и съмнявам, че можеш, драги — отвърна Кътбърт, преминавайки без усилие на хамбрийски диалект. — Ама първо може да искаш да погледнеш туй. — Почти презрително той подхвърли сгънатата хартия. Тя се удари в гърдите на Роланд и падна в скута му.
Той я взе, чувствайки как яростта му стихва.
— Какво е това?
— Отвори го и виж. Светлината е достатъчно силна да го прочетеш.
Бавно, с нежелание, Роланд разгъна хартията и прочете написаното:
ВЕЧЕ НЕ ЧИСТА! ВЕЧЕ Я Е ИМАЛ ЦЯЛАТА, ТОЗИ УИЛ ДИЪРБОРН. КАК ТИ ХАРЕСВА?
Прочете го два пъти. Втория му беше по-трудно, защото ръцете му се разтрепериха. Пред очите му преминаха всички места, където се бяха срещали със Сюзан — къщата-лодка, хижата, колибата — и сега ги видя в нова светлина. Знаейки, че и друг ги е виждал. Той си мислеше, че са много хитри. Вярваше, че всичко се пази в пълна тайна. И все пак някой ги бе следил през цялото време. Сюзан бе права. Някой бе видял.
„Изложих всичко на опасност. Не само нас, но и нейния живот“
„Кажи му какво съм казал за вратата към ада.“
И гласът на Сюзан — „Ка е като вятъра… ако ме обичаш, люби ме.“
Тъй и стори, вярвайки с младежка арогантност, че всичко ще се оправи, дори само защото беше вярвал в това с цялата си душа — че той си е той и ка трябва да служи на любовта му.
— Държах се като глупак — каза. Гласът му трепереше като ръцете.
— Да, наистина — съгласи се Кътбърт. — Тъй си е. — Коленичи в прахта и погледна Роланд. — Сега, ако искаш да ме удариш, удряй. Колкото силно си искаш и колкото можеш. Няма да ти отвърна. Направих, каквото можах, за да ти припомня дълга ти. Ако още спиш, тъй да бъде. Във всеки случай, още те обичам. — Бърт сложи ръцете си на раменете на Роланд и бързо целуна страната му.