Роланд заплака. Изпитваше благодарност, но по-скоро плачеше от срам и объркване — с една малка, тъмна част от себе си бе намразил Кътбърт завинаги. Тази част мразеше Кътбърт повече заради целувката, отколкото заради неочаквания удар; повече заради прошката, отколкото заради събуждането.
Изправи се на крака, стискайки писмото в напрашената си ръка, а с другата напразно триеше лицето си и оставяше по него прашни следи. Когато се олюля и Кътбърт протегна ръка да го подкрепи, Роланд го бутна толкова силно, че другото момче щеше да падне, ако Алан не го беше хванал за раменете.
После Роланд бавно се свлече на земята — този път пред Кътбърт, с вдигнати ръце и сведена глава.
— Роланд, не!
— Да. Забравил бях лицето на баща си и моля за извинение.
— Да, добре, Бог ми е свидетел, да! — Кътбърт сякаш щеше да се разплаче всеки миг. — Само… моля ти се, стани! Сърцето ми се къса като те гледам такъв!
„Моето също — мислено отвърна Роланд. — Да се унижавам така. Но нали си го навлякох сам? Този тъмен двор, главата ме боли, а сърцето ми прелива от срам и страх. Това си е мое, пито и платено.“
Те му помогнаха да се изправи и той прие помощта им.
— Здравата ме цапна, Бърт — каза с почти естествен глас.
— Така е само като не го очакваш.
— Как се добра до това писмо?
Кътбърт разказа за срещата с Шийми, който тънел в собственото си нещастие и сякаш чакал ка да се намеси… което се проявило в лицето на „Артър Хийт“.
— От вещицата — размишляваше Роланд. — Добре, но тя как е научила? Тя никога не напуска Кьос или поне Сюзан така ми каза.
— Не знам. Не ме е грижа. В момента ми се струва най-важно Шийми да не пострада заради онова, което ми каза и даде. Другата ми грижа е старата вещица Рия, щом веднъж е проговорила, да не вземе да опита втори път.
— Допуснал съм поне една ужасна грешка — каза Роланд.
— Но не смятам любовта ми към Сюзан за втора. Това не беше по силите ми да променя. Както беше и отвъд нейните възможности. Вярвате ли ми?
— Да — веднага каза Алан, а след малко и Кътбърт повтори с неохота:
— Да, Роланд.
— Бях арогантен и глупав. Ако тази бележка беше стигнала до леля й, сигурно щяха да я пратят в изгнание.
— А нас през бесилото и по дяволите — сухо добави Кътбърт. — Макар да знам, че в сравнение с първото, това ти се струва нищо работа.
— Ами вещицата? — попита Алан. — Какво ще правим с нея?
Роланд леко се усмихна и се обърна на северозапад.
— Рия ако не друго, създава неприятности. А подобни хора трябва да бъдат порицавани.
И той тръгна към землянката с наведена глава. Кътбърт погледна Алан и видя, че и той е леко просълзен. Бърт протегна ръка. Отначало Алан просто го изгледа.
После кимна — по-скоро на себе си, отколкото на Кътбърт — и стисна дланта му.
— Постъпи правилно — призна той. — Отначало се съмнявах, но сега съм сигурен.
Кътбърт въздъхна.
— И го сторих точно както трябваше. Ако не го бях изненадал…
— … щеше да те посини целия.
— Ами, доста щеше да ме нашамари. Щях да приличам на дъга.
— На Магьосническа дъга дори — каза Алан. — С допълнителни цветове за цяло пени.
Кътбърт се засмя. Двете момчета тръгнаха към землянката, където Роланд разседлаваше коня на Бърт. Кътбърт понечи да му помогне, но Алан го дръпна:
— Остави го за малко насаме — каза. — Така е най-добре.
Влязоха вътре, а когато Роланд се върна след десет минути, откри Бърт да доиграва ръката му. И да печели с нея.
— Бърт.
Кътбърт вдигна глава.
— Утре двамата с теб имаме малко работа. Горе на Кьос.
— Ще я убием ли?
Роланд се замисли, и то дълбоко. Накрая вдигна глава и прехапа устни.
— Би трябвало.
— Аха. Би трябвало. Но ще го направим ли?
— Не и ако не се наложи, струва ми се. — По-късно горчиво щеше да съжалява за това решение — ако изобщо беше решение, — но така и не дойде време да го разбере. Беше още момче, не по-възрастно от Джейк Чеймбърс през онази есен в Меджис, а решението да убиват не идва лесно или естествено за повечето момчета. — Само ако ни принуди.