— Май е най-добре да го стори — отбеляза Кътбърт. Това бяха сериозни думи на стрелец, но той изглеждаше притеснен, когато ги каза.
— Да, може би. Но надали тя е толкова хитра. Приготви се да станеш рано.
— Добре. Искаш ли си картите?
— Когато тъкмо си на път да го разбиеш? Не, благодаря.
Роланд ги отмина и застана до нара си. Седна и втренчи поглед в сплетените си длани в скута. Може би се молеше, може би просто размишляваше дълбоко. Кътбърт го изгледа, после се обърна към картите си.
16
На следващата сутрин слънцето тъкмо беше се вдигнало над хоризонта, когато Роланд и Кътбърт тръгнаха. Ската, все още покрит с утринна роса, сякаш пламтеше в оранжевите отблясъци на утринните лъчи. Като дишаха, изпускаха облачета пара. И двамата запомниха тази сутрин завинаги. За първи път в живота си поемаха нанякъде с револвери в кобурите; за първи път се показваха пред света като стрелци. Кътбърт мълчеше — знаеше, че ако заговори, ще дрънка обичайните си глупости, — а Роланд беше мълчалив по природа. Размениха само няколко думи — и то накратко.
— Казах, че съм допуснал поне една сериозна грешка — каза Роланд. — Писмото ме накара да я осъзная. Знаеш ли каква е тя?
— Не е любовта към нея — отвърна Кътбърт. — Ти нарече това ка и аз вярвам, че е така. Зарадва се, че може да го изрече на глас, а истината в тези думи му носеше безкрайно облекчение. Кътбърт си рече, че дори вече може да приеме самата Сюзан не като любовница на най-добрия си приятел — момиче, което бе пожелал за себе си още първия път, когато я видя, — а като част от свързаната им съдба.
— Не — каза Роланд. Не любовта, а заблудата може да остане встрани от всичко останало. Нима мога да живея два живота — един с теб и Ал, и работата ни тук; а друг — с нея. Мислех, че любовта може да ме възвиси над ка, както птичите криле възнасят птицата над всички неща, които заплашват живота й. Разбираш ли?
— Заслепила те е — каза Кътбърт с мекота, доста чужда за младежа, който беше страдал през последните два месеца.
— Да — тъжно се съгласи Роланд. — Заслепила ме е… но сега съм зрящ. Хайде, да побързаме, ако обичаш. Искам да приключа с това.
17
Те се изкачиха по изгнилия коловоз, по който Сюзан (още по времето, когато не знаеше нищо за света) бе дошла, пеейки „Безгрижна любов“ под светлината на Целуващата луна. Пред двора на Рия спряха.
— Прекрасен изглед — промърмори Роланд. — Оттук се вижда цялата пустиня.
— Но какво да кажем за гледката насреща.
Това бе истина. Мутиралите зеленчуци още стояха в градината, плашилото бе или лоша шега, или лош знак. В двора имаше само едно-единствено дърво, по чиито клони висяха гниещи, противни на вид сухи есенни листа, и то приличаше на стар лешояд с окапващи пера. Зад дървото се виждаше самата хижа, изградена от груби камъни, с крив комин, на който беше изрисуван яркожълт шестоъгълен знак. В дъното, зад скрития в клоните на дървото прозорец, се виждаше купчина дърва.
Роланд бе виждал много колиби като тази — на път от Гилеад бяха отминали много такива хижи — но никъде не бе изпитвал толкова неприятно усещане. Тук нямаше нищо необичайно, но усещането за нечие присъствие бе твърде силно. Някой ги гледаше и чакаше.
Кътбърт също го почувства.
— Трябва ли да се приближим? — преглътна. — Трябва ли да влезем? Защото… Роланд, вратата е отворена. Виждаш ли?
Той видя. Сякаш ги очакваше. Като че ли ги канеше вътре и ги чакаше да споделят кошмарната й закуска.
— Остани тук — Роланд смушка Ръшър.
— Не. Идвам и аз.
— Не, пази ме в гръб. Ако се наложи да вляза, ще те повикам да се присъединиш… но ако се наложи да вляза вътре, старицата, която живее тук, ще спре да диша. Както ти каза, може и да е за добро.
С всяка бавна стъпка на Ръшър неприятното усещане се усилваше у Роланд. Наоколо се стелеше някаква смрад, като на гнило месо или попарени домати. Като че ли идваше от колибата, но същевременно сякаш се издигаше от самата почва. И с всяка стъпка писъкът на изтъняването се усилваше, като че ли самото място го примамваше.
„Сюзан е дошла тук сама, в мрака. — рече си той. — Богове, не съм сигурен, дали бих могъл да се изкача тук в тъмното, дори с приятелите си за подкрепа“
Спря под дървото и се взря във вратата, която беше отворена на двадесет крачки по-нататък. Видя нещо, което приличаше на кухня: крака на маса, облегалка на стол, мръсно огнище. Не личеше дамата да е в къщата. Но бе сигурен, че е у дома. Чувстваше как очите й пълзят по тялото му като гадни насекоми.