„Не я виждам, защото използва изкуството си да се разтвори в мъгла,… но там.“
И може би всъщност дори я бе видял. Отдясно до вратата въздухът странно се премрежваше сякаш наблизо грееше огън. Бяха му казвали, че можеш да видиш някой мъгляв, като си обърнеш главата и погледнеш с крайчеца на окото си. Опита се да направи точно това.
— Роланд — викна Кътбърт.
— Всичко е наред, Бърт. — Почти не обърна внимание на думите, които каза, защото… Да! Фигурата се очерта по-ясно — имаше формата на жена. Може и да си въобразява, но…
В този миг, сякаш уловила погледа му, трепкащата сянка се скри в здрача на къщата. Роланд мярна ветреещата се пола на овехтяла черна рокля.
Няма значение. Не беше дошъл да я види, а само да я предупреди… макар да бе сигурен, че бащите им в никакъв случай не биха я щадили толкова.
— Рия! — В гласа му прозвучаха груби нотки на възрастен, сигурен и заповеднически тон. Две жълти листа паднаха от дървото, като че ли гласът му ги беше откъснал — и едното се закачи в черната му коса. Хижата отвърна с търпеливо, предпазливо мълчание… а после долетя нехармонично, присмехулно „котешко“ мяукане.
— Рия, ничия дъще! Дойдох да ти върна нещо, жено! Сигурно си го загубила! — Той извади от ризата си сгънатото писмо и го хвърли на каменистата земя. — Днес бях добър с теб, Рия — ако това бе стигнало до местоназначението си, щеше да платиш с живота си.
Той замълча. От дървото падна още едно листо. То кацна на гривата на Ръшър.
— Чуй ме добре, Рия, ничия дъще, и се вслушай в думите ми. Дойдох тук под името Уил Диърборн, но Диърборн не е моето име и аз служа на Сдружението. И не само на Сдружението, а на силите на Бялото. Ти пресече пътя на нашето ка и те предупреждавам за последен път; не го пресичай отново. Разбра ли?
Само напрегнато мълчание.
— Ако докоснеш и косъм от главата на момчето, което носеше твоето зловредно писание, ще умреш. Само да заговориш за нещата, които знаеш, или си мислиш, че знаеш — на Кордилия Делгадо, на Джонас, на Раймър, или на Торин — и ще умреш. Живей в мир и няма да те закачаме. Но дръзнеш ли да го прекрачиш, ще умреш. Разбра ли?
Отново мълчание. Мръсните прозорци го зяпаха като очи. Лек полъх на вятъра отново го посипа с листа, а плашилото гадно изскърца на кола си. Роланд смътно си спомни готвача Хакс, който се полюляваше на въжето.
— Разбра ли?
Не последва отговор. Вече дори трептенето до вратата бе изчезнало.
— Много добре — заключи Роланд. — Мълчанието означава съгласие. — Той обърна коня си.
В този миг леко вдигна глава и видя нещо зелено, надвиснало сред жълтите листа над главата му. Чу се тихо съскане.
— Роланд, внимавай! Змия! — изпищя Кътбърт, но още преди да довърши, Роланд беше извадил единия пистолет.
Ръшър изцвили, а Роланд се наклони на седлото, придържайки се с лявата си пета. Стреля три пъти — трясъкът на големия пистолет цепеше спокойния въздух и отекваше в близките хълмове. При всеки изстрел змията се отмяташе нагоре, и кръвта й засияваше на фона на синьото небе и жълтите листа. Последният куршум й откъсна главата и змията падна на земята, разкъсана на две. От хижата се разнесе изпълнен с мъка и ярост вой, който беше толкова ужасен, че гръбнакът на Роланд сякаш се вледени.
— Мръсник! — пищеше женски глас иззад сенките. — О, подъл негодник! Моят приятел! Моят приятел!
— Ако ти е бил приятел, не е трябвало да го насъскваш срещу мен — каза Роланд. — Запомни го, Рия, ничия дъще.
Гласът изпищя за последен път и млъкна. Роланд се върна при Кътбърт и прибра пистолета. Бърт се бе ококорил изумен.
— Роланд, каква стрелба! Богове, каква стрелба!
— Да се махаме оттук.
— Но още не знаем как е разбрала!
— Да не мислиш, че ще ни каже? — гласът на Роланд трепна леко, но доловимо. Как изникна тази змия, точно над главата му… още не можеше да повярва, че я е убил. Слава на боговете, че ръката му посегна сама.
— Можем да я накараме да проговори — възрази Кътбърт, но Роланд отгатваше по гласа му, че Бърт не изгаря от желание за това. Може би по-късно, след години следотърсачество и стрелба, но сега не можеше да издържи за мъчения или убийство.