— Ще се простиш с живота, ако Магьосническата дъга те сграбчи! — мрачно каза Латиго и се съсредоточи върху Джонас. — Ще трябва да си много по-внимателен, когато го прибираш, отколкото когато си го оставил там. Дъртата вещица изглежда вече е омагьосана от него.
— Имам намерение да изпратя Раймър и Авери. Авери не е много свестен, но Раймър е точен човек.
— Страхувам се, че няма да стане — каза Латиго.
— Няма ли? — изуми се Джонас, стисна бедрото на Корал и злобно се усмихна. — Може би ще благоволиш да кажеш на глупавите си слуги защо мислиш така.
Вместо него отвърна Корал:
— Защото, когато прибираш онази част от Магьосническата дъга, която е у Рия, канцлерът ще съпровожда брат ми към последното му обиталище.
— Какво има предвид тя, Елдред? — попита Дипейп.
— Че Раймър също ще умре — каза Джонас и се намръщи. — Още едно глупаво престъпление, за което ще бъдат обвинени мръсните шпиончета на Джон Фарсън!
Корал се усмихна със задоволство, премести ръката на Джонас по-нагоре върху бедрото си и отново взе плетивото си.
2
Момичето, макар и младо, беше омъжено.
Момчето, макар и честно, беше неопитно.
Девойката го срещна една нощ на тайното им място, за да му каже, че тяхната любовна история, колкото и сладка да беше, трябва да приключи. Младежът отвърна, че никога няма да свърши, защото е предречена от съдбата. Тя му каза, че дори и да е така, в даден момент съдбата се променя. Може би той беше започнал плаче. Може би тя се беше смяла — най-вероятно от притеснение. Какъвто и да беше случаят, смехът й изобщо не беше на място. Младежът грабна камък и й размаза главата. След това, когато дойде на себе си и осъзна какво е направил, се облегна на гранитната плоча, положи в скута си бедната й разбита глава и си преряза гърлото. Един бухал ги наблюдаваше от съседното дърво. Момчето умря, целувайки лицето на девойката, а когато ги откриха, устните й бяха слепени от кръвта им.
Стара история. Всеки град помни подобна случка. Обикновено драмата се е разиграла на местната алея на влюбените, на уединено местенце на брега на реката или на градското гробище. След като разказвачите изопачат подробностите достатъчно, за да задоволят тъмните страсти на слушателите, от истории като тази се съчиняват песни. Пеят ги най-често тъжни девици, които зле свирят на китара или мандолина и гласът им е неприятен. Най-често към песните прибавят и такива сладникави припеви като: „Ла-ли-ла-ли — ла-ли-ло-о, те умряха заедно-о…“
Версията на тази история, разказвана в Хамбри, беше за любовници на име Робърт и Франческа, и действието се развиваше в древността — преди светът да се промени. Предполагаемите убийство и самоубийство се бяха случили в гробищата на Хамбри. Камъкът, с който главата на Франческа е била смазана, беше парче от надгробна плоча, а гранитната стена, на която Робърт се беше облягал, докато си прерязва гърлото, принадлежеше на мавзолея на Торин. Беше малко съмнително дали изобщо е имало някакви Торин в Хамбри или Меджис преди пет поколения, но като цяло народните предания не са нищо повече от измислици.
Независимо дали историята беше истина или лъжа, смяташе се, че гробището е обитавано от духовете на любовниците, които (както се говореше) можеха да бъдат видени да се разхождат ръка за ръка сред гробовете — кървящи и стенещи жалостиво. Малцина се осмеляваха да идват на гробището посред нощ и това го превръщаше в идеално място за срещата на Роланд, Кътбърт, Алан и Сюзан.
По времето, когато се събраха, Роланд беше започнал да чувства нарастващо притеснение… дори отчаяние. Сюзан беше проблемът му — или, по-точно казано, ставаше дума за леля й. Дори и без отровното писмо на Рия, което беше подпомогнало процеса, подозренията на Кордилия относно Сюзан и Роланд се бяха превърнали в почти сигурни убеждения. Веднъж, преди по-малко от седмица, Кордилия се беше нахвърлила върху Сюзан в мига, в който тя беше пристъпила през вратата с кошницата си на рамо.
— Била си с него! Била си, лошо момиче, изписано е на лицето ти!
Сюзан, която точно този ден изобщо не се беше приближавала до Роланд, в първия момент само зяпна.
— Да съм била с кого?
— О, не се дръж като невинно ангелче с мен, госпожице Колко Съм Млада и Хубава! Не ми се подигравай, ако обичаш! Кой според теб изплезва език доземи, само щом прекрачи през тази врата? Диърборн, ето кой! Диърборн! Диърборн! Повтаряла съм ти го хиляди пъти! О, срам за моите очи! Срам! Виж си панталоните! Целите са боядисани в зелено от тревата, върху която сте се въргаляли. Удивена съм, че не ги е и разкъсал на всичкото отгоре! — Тук вече леля Кордилия направо пищеше. Вените на врата й се бяха издули като въжета.