— Къде ще го рафинират, за да може Фарсън да го използва?
— Някъде на запад по пътя му — каза Кътбърт. — Мислим, че е най-вероятно това да стане във Ви Кастис. Знаеш ли я? Това е миньорска страна.
— Чувала съм за нея, но никога през живота си не съм напускала Хамбри. — Тя погледна Роланд. — Мисля обаче, че това скоро ще се промени.
— Там са останали доста машинарии от времето на Древните — поясни Алан. — Повечето са в пропастите и каньоните, казват. Роботи и убиващи светлини — лъчи-бръсначи, както ги наричат, защото спокойно могат да те разрежат на две, ако попаднеш сред тях. И само боговете знаят какво още има там. Някои неща без съмнение са измислици, но където има дим, най-често има и огън. Във всеки случай това изглежда най-подходящото място за рафиниране.
— И след това ще го закарат там, където Фарсън ги чака — каза Кътбърт. — Не това има някакво значение за нас — едва успяваме да се справим тук в Меджис.
— Изчаквах с надеждата да получа всичко — обяви Роланд. Всяка капчица от проклетия заграбен петрол.
— В случай, че не си забелязала, нашият приятел е прекалено амбициозен — поверително сподели Кътбърт и премигна.
Роланд не му обърна внимание. Гледаше към Айболт Каньон. Тази нощ оттам не се чуваха звуци — вятърът се опне обърнал и ги отнасяше встрани от града.
— Ако можем да запалим петрола, всичките им планове ще се провалят… Петролът е най-важното нещо и без друго. Искам да го унищожа и след това да се махнем оттук. Ние четиримата.
— Смятат да ударят по Жътва, нали? — попита Сюзан.
— Да, така изглежда — каза Кътбърт и се засмя. Смехът му беше заразителен, като смях на дете. Докато се смееше, се полюшваше напред назад, притиснал корема си точно както би го направило едно дете.
Сюзан объркано го погледна.
— Какво? Какво имаш предвид?
— Не мога да ти кажа — оправда се той, кашляйки. — Твърде много ми идва. Бих се смял през цялото време, докато говоря, и Роланд ще се ядоса. Кажи го ти, Ал. Разкажи на Сюзан за посещението на заместник-шерифа Дейв.
— Дойде да ни види в Бар Кей — каза ухилен Алан. — Поговори си с нас като да ни е чичо. Каза ни, че хората от Хамбри не обичат чужденци на празниците си и е най-добре да стоим настрани през деня на пълнолунието.
— Това е лудост — каза Сюзан гневно, като всеки един, който току-що е чул родният му град да бъде несправедливо обиждан. — Ние приветстваме чужденците на празниците си. Не сме някое племе… диваци.
— Кротко, кротко! — упрекна я Кътбърт, кискайки се. — Знаем всичко, но заместник Дейв не знае, че знаем, нали така? Убеден е, че жена му прави най-хубавия чай с мляко в околността и за нищо друго си няма ни най-малко понятие. Шериф Херк знае мъничко повече, както той самият смята, но не особено много.
— Мерките, които взима да ни отстранят, означават две неща — намеси се Роланд, — първо, че възнамеряват да ударят по Жътва, точно както ти каза, Сюзан. Освен това си мислят, че могат да измъкнат благата на Фарсън изпод носовете ни.
— И най-вероятно да ни обвинят, след като го направят — намеси се Алан.
Тя изумено погледна първо единия, после другия, и попита:
— Какво сте намислили?
— Да разрушим това, което са оставили в Ситго като примамка, след това да ударим там, където е истинското място — спокойно обясни Роланд, — Висящата Скала. Поне половината от танкерите, които смятат да вземат на запад, са там в готовност. Ще има доста хора. Най-малкото двеста души, макар да ми се струва, че ще са по-малко. Мисля, че всички трябва да умрат.
— Ако не са те, ще сме ние — каза Алан.
— Как можем ние четиримата да се справим с двеста войника?
— Не можем. Но ако успеем да запалим един-два от заредените танкери, те ще експлодират — може даже да стане верижна експлозия. Оцелелите войници ще се паникьосат, а оцелелите им командири ще бъдат бесни. Ще ни забележат, понеже ще се оставим да бъдем видени…
Алан и Кътбърт го наблюдаваха със затаен дъх. Всичко казано до тук, беше или вече споделено с тях или те поне отчасти се бяха досещали, но тази част поне до момента Роланд беше пазил в тайна.