— И тогава какво? — попита изплашена тя. — Тогава какво?
— Мисля, че ще успеем да ги отведем в Айболт Каньон — каза Роланд — и мисля, че дори ще успеем да ги набутаме в изтъняването:
5
Възцари се мъртвешка тишина. След това с известно уважение Сюзан каза:
— Ти си луд.
— Не е — замислено промълви Кътбърт. — Мислиш си за онзи малък процеп в стената на каньона, нали, Роланд? Онзи точно преди завоя.
Роланд кимна.
— Четиримата можем да се покатерим горе без особени проблеми. На върха ще разполагаме с доста камъни. Достатъчно, за да причиним срутване върху всеки, който би се осмелил да ни последва.
— Това е ужасно — каза Сюзан.
— Начин да оцелееш — отвърна Алан. — Ако им позволим да си запазят петрола и да го използват, ще избият всички от Сдружението, които попаднат в обсега на оръжията им. Добрия не взима затворници.
— Не казах, че е погрешно, само е ужасно.
За момент настъпи тишина — четири хлапета планираха смъртта на двеста мъже. Само дето те дори не бяха мъже — много от тях (може би дори всичките) щяха да са момчета горе-долу на техните години. Накрая тя каза:
— Тези, които не бъдат засипани от срутването, ще могат да се измъкнат обратно откъдето са дошли.
— Не, няма да могат. — Алан беше виждал мястото и сега беше схванал идеята напълно. Роланд кимна и се усмихна.
— Защо не?
— Храсталаците в устието на каньона. Ние се каним да ги запалим, нали, Роланд? И ако постоянните ветрове се запалят и него ден, то димът…
— Ще ги вкара още по-навътре — съгласи се Роланд. — В изтъняването.
— И как ще запалиш храстите? — попита Сюзан. — Знам, че са сухи, но едва ли ще имаш време да използваш кибрит или огнивото си.
— Ще трябва да ни помогнеш — каза Роланд. — Както ще ни помогнеш да запалим и танкерите. Не можем да разчитаме на оръжията си: суровият петрол е много по-слабо умалителен, отколкото хората си мислят. И Шийми ще се включи, нали?
— Кажи ми какво точно искаш.
6
Обсъждаха го още двадесетина минути, но допълниха плана учудващо малко — добре разбираха, че ако пресметнат точно всяка стъпка и в последния момент нещо се промени, няма да реагират правилно. Ка ги беше въвлякла в това и може би щеше да е най-добре да разчитат на ка — и на собствената си смелост — да се измъкнат на чисто отново.
Кътбърт не беше съгласен да въвличат Шийми, но накрая прие — ролята на момчето щеше да бъде незначителна. „Където са четирима, там и петима“ — каза Роланд.
— Добре — кимна накрая Кътбърт и се обърна към Сюзан. — Един от нас двамата ще трябва да поговори с него.
— Аз ще го направя.
— Дано да е разбрал, че не бива да казва на Корал Торин нито думица — каза Кътбърт. — Не само защото кметът й е брат, просто не вярвам на тази мръсница.
— Мога да ти посоча по-добра причина от Харт да не й вярваш — каза Сюзан. — Моята леля твърди, че тя ходи с Елдред Джонас. Бедната леля Корд. Изкара най-лошото лято в живота си. Пък и есента няма да е по-добра. Хората ще я наричат леля на предателка.
— Някои ще разберат — каза Алан. — Мнозина успяват.
— Може би, но леля Кордилия е от онези хора, които никога не дават ухо на добрите слухове. Нито пък ги разпространяват. Тя обожава Джонас.
Кътбърт беше потресен.
— Обожава Джонас! В името на всички проклети богове! Можеш ли да си представиш? Хм, ако награждаваха хората за лош вкус в обичта, леля ти щеше да се класира доста напред, нали?
Сюзан се изкикоти и кимна.
— Време е да си тръгваме — каза Роланд. — Ако се случи нещо, за което Сюзан трябва незабавно да узнае, ще използваме червения камък на стената на Зеленото сърце.
— Добре — каза Кътбърт. — Да се махаме оттук. Толкова е студено, че замръзнах до кости.
Роланд се изправи, раздвижвайки схванатите си крака.
— Най-важното е, че са решили да ни оставят на свобода, докато си свършат работата и побягнат. Това е нашият шанс… А сега…
Тихият глас на Алан го прекъсна:
— Има един друг проблем. Много важен.
Роланд отново приклекна, гледайки Алан с интерес.