— Вещицата.
Сюзан потръпна, но Роланд само нетърпеливо се засмя.
— Тя не може да ни се меси, Ал — не виждам как би могла. Не вярвам, че участва в заговора на Джонас и…
— Нито пък аз — съгласи се Алан.
— …и ние с Кътбърт я предупредихме да си държи езика зад зъбите за мен и Сюзан. Ако не бяхме го сторили, на леля й щяха да са й гръмнали бушоните досега.
— Не разбираш ли? — обади се Алан. — На кого Рия ще каже няма никакво значение. Въпросът е как въобще е научила!
— Розова е — внезапно каза Сюзан. Беше вдигнала ръце над главата си и докосваше внимателно мястото, където отрязаните косми започваха да растат отново.
— Кое е розово? — попита Алан.
— Луната — каза тя, после тръсна глава. — Не знам. Не знам дори за какво говорех. Май съм откачила като Пинч и Джили съм… Роланд? Какво става? Какво ти става?
Роланд се беше смъкнал на обсипания с листенца под. Изглеждаше сякаш ей-сега ще припадне. Откъм гробището се чуваше сухият шум на падащи листа и писъците на козодоя.
— Свещени богове — каза той тихо. — Не може да бъде! Не може да е истина! — Погледът му срещна този на Кътбърт.
Доброто настроение на младежа беше изчезнало от лицето му, оставяйки грубо и пресметливо изражение, което дори собствената му майка не би познала — или не би пожелала да познае.
— Розова — повтори Кътбърт. — Не е ли забавно — същата дума, която баща ти споменаваше точно преди да тръгнем. Предупреди ни за розовото. Мислехме си, че е нещо като шега. Почти, де.
— О! — очите на Алан бяха широко отворени. — О, мамка му! — възкликна той. Осъзна какво е казал току-що, докато си седи точно до възлюбената на най-добрия си приятел, и притисна устата си с длани. Беше почервенял като рак.
Сюзан изобщо не забеляза смущението му. Беше се навела към Роланд с нарастващ страх и объркване.
— Какво? — попита. — Какво точно знаете? Кажете ми! Кажете ми!
— Искам да те хипнотизирам отново, както направих онзи ден при върбите — каза Роланд. — Смятам да го направя веднага, преди да обсъдим въпроса и да замъглим спомените ти.
Бръкна в джоба си и извади куршум, който започна да прехвърля между пръстите си. Погледът й се насочи към него, сякаш привлечен от магнит.
— Може ли? — попита Роланд. — С твое позволение, скъпа!
— Както желаеш. — Зениците й се бяха разширили, очите и се изцъклиха. — Не знам защо си мислите, че този път ще бъде различно, но… — Спря да говори, очите й продължаваха да следят танца на куршума. Когато той спря да го движи и го стисна в юмрука си, те се затвориха. Дишането й беше равномерно и леко.
— Богове, тя потъна като камък — прошепна удивен Кътбърт.
— Била е хипнотизирана и преди. От Рия, струва ми се. — Роланд замълча за миг. — Сюзан, чуваш ли ме?
— Да, Роланд.
— Искам да чуваш и един друг глас.
— Чий?
Роланд погледна към Алан. Ако някой можеше да пробие преградата в ума на Сюзан (или да намери път покрай нея), това беше приятелят му.
— Моя — каза Алан и застана до Роланд. — Познаваш ли ме?
Тя се усмихна със затворени очи:
— Аха, ти си Алан или Ричард Стокуърт.
— Точно така. — Той погледна нервно и въпросително към Роланд, сякаш казваше: — Какво да я питам?, но за момент приятелят му не отговори. Беше на две други места и се вслушваше в два различни гласа. Сюзан, край потока при върбите:
— Тя каза: „Ау, скъпа, точно тъй, ти си едно добро момиченце…“ — и всичко стана розово…
Баща му, в двора зад Голямата зала:
— Това е грейпфрутът. Розовият.
Розовият!
7
Конете им бяха оседлани и натоварени. Трите момчета стояха пред тях, външно спокойни, но всъщност изгаряха от желание да тръгнат. Зовът на пътя и скритите около него чудеса е най-силен за младите…
Бяха в двора източно от Голямата зала, недалеч от мястото, където Роланд се беше сражавал с Корт. Беше ранно утро, слънцето още не се беше показало и над зелените поля на сиви ивици се извиваше мъгла. На около двадесет крачки от тях бащите на Кътбърт и Алан стояха неподвижно, разкрачени, стиснали ръкохватките на револверите си. Мартин (който по това време отсъстваше от двореца и доколкото всички знаеха, от Гилеад) едва ли щеше да предприеме атака срещу тях — не тук, — но и не беше напълно невъзможно.