Единствено бащата на Роланд говори с момчетата, докато се качваха на конете, за да потеглят на изток към Меджис и Външната Арка.
— Последно предупреждение — каза той, докато затягаха ремъците на седлата си. — Съмнявам се, че ще попаднете на нещо, което да ви заинтригува — не и в Меджис — но си отваряйте очите за цвят от дъгата. От Магьосническата дъга! — Цъкна с език и добави. — Това е грейпфрутът. Розовият.
— Магьосническата дъга е измислица — каза Кътбърт, отвръщайки на усмивката на Стивън. Внезапно нещо в погледа на Стивън Дисчейн накара усмивката му да помръкне.
— Не всички стари приказки са истина, но мисля, че тази за Дъгата на Маерлин е вярна — отвърна Стивън. — Казано е, че някога в нея имало тринадесет стъклени топки — по една за всеки от Дванадесетте пазители и една, представяща централната точка на Лъчите.
— Една за Кулата! — тихо каза Роланд и по гърба му полазиха тръпки. — Една за Тъмната кула!
— Да, когато бях момче, я наричахме Трина десетица та. Разказвахме си истории за черната топка и се плашехме до смърт… докато бащите ни ни хванаха. Моят собствен татко каза, че никак не е разумно да приказваме за Тринадесетицата, защото може да чуе името си и да пресече пътя ни. Но черната Тринадесетица не е вашата цел… не сега, поне за момента. Не, става дума за розовата. Грейпфрутът на Маерлин.
Невъзможно бе да се прецени доколко е сериозен… ако изобщо говореше сериозно.
— Ако останалите топки в Магьосническата дъга съществуват, най-вероятно са вече счупени. Такива неща никога не остават на едно място или в едни и същи ръце задълго, както знаете, а дори и омагьосаното стъкло може да бъде разбито! Но поне три-четири от топките на Дъгата вероятно още се търкалят по нашия тъжен свят. Почти сигурно — синята. Едно пустинно племе мутанти — Абсолютните прасета, както самите се наричат — я притежаваше преди петдесетина години, макар че сега тя отново изчезна. За зелената и оранжевата се говори, че са съответно в Луд и Дис. И остава, само може би, розовата.
— За какво служат? — попита Роланд.
— За предсказване. Някои цветове от Магьосническата дъга са предсказване на бъдещето. Други отвеждат погледа в различни светове — там, където живеят демони; там, където се предполага, че са отишли Древните, когато са напуснали нашия свят… Могат да показват и местата, където тайни врати свързват световете. Други цветове можели да проникнат в нашия свят и да виждат неща, които хората искат да запазят в тайна. Никога не виждат обаче доброто — само лошото. Колко от това е истина и колко — легенда — никой не знае със сигурност. — Той погледна към тях, усмивката му беше помръкнала. — Знаем обаче, че Джон Фарсън има талисман — предмет, който свети в палатката му късно нощем… преди битки, преди голямо разместване на войници и коне, понякога преди да бъдат обявени внезапни негови решения. И свети в розово.
— Може да има електрическо фенерче и да го увива в розов плат, когато се моли — каза Кътбърт и предизвикателно погледна приятелите си. — Не се шегувам, някои хора правят подобни неща.
— Може би — съгласи се бащата на Роланд. — Може и да е това или нещо подобно! Но може и да е нещо доста по-значимо! Единственото, което знам от собствен опит, е, че той продължава да ни побеждава, да ни се изплъзва и да изниква където най-малко го очакваме. Ако магията е в него, а не в някакъв талисман, боговете да са на помощ на сдружението.
— Ще си държим очите отворени, щом желаеш — каза Роланд. — Но Фарсън е някъде на север или на запад. Ние отиваме на изток.
— Ако става дума за топка от Дъгата — отвърна Стивън, — може да е навсякъде — на изток или на юг със същата вероятност, с която и на север. Той не може да я носи навсякъде със себе си, нали разбираш? Независимо, че му се иска. Никой не може.
— Защо?
— Тези топки са живи… и гладни — обясни Стивън. — Човек започва да ги използва, накрая го използват те. Ако Фарсън има парче от Дъгата, ще го отпрати надалеч и ще го връща при себе си само когато му трябва. Осъзнава опасността да го загуби, но разбира също и риска от това да го задържа твърде дълго.
Имаше един въпрос, който останалите двама поради доброто си възпитание не можеха да зададат. Роланд обаче го направи:
— Сериозно ли говориш, тате? Не е някоя шегичка, нали?
— Изпращам ви толкова далеч на възраст, на която момчетата още не могат да спят добре, ако мама не ги целуне за лека нощ, и очаквам да ви видя отново живи и здрави — Меджис е приятно, тихо местенце или поне беше, когато бях момче, — но не съм абсолютно сигурен. Както стоят нещата тези дни, човек не може да е сигурен за каквото и да било. Не бих ви изпроводил с глупави шегички. Учуден съм, че сте си го помислили.