— Моля за извинение — каза Роланд. Трудно беше постигнал мир с баща си и нямаше намерение да го нарушава. Но въпреки това изгаряше от желание да се махне. Ръшър потръпна под него, сякаш потвърждавайки мисълта му.
— Не очаквам от вас да откриете топката на Маерлин… Но не очаквах и да ви видя да поемате на път на четиринадесет и вече с револвери в кобурите. Тук е въвлечена ка, а където има пръст ка, всичко е възможно. — Бавно, много бавно Стивън свали шапката си, отстъпи назад и ниско им се поклони. — Пътувайте в мир, момчета. И се върнете здрави.
— Дълги дни и приятни нощи, сай — каза Алан.
— Успех — пожела Кътбърт.
— Обичам те — добави Роланд.
Стивън кимна.
— Благодаря, синко — и аз те обичам. Приемете благословията ми, момчета. — Последното каза на висок глас и другите двама — Робърт Алгууд и Кристофър Джоунс, който в дните на буйната си младост беше известен като Горящия Крис — прибавиха своите благословии към неговата.
И тъй тримата поеха към техния край на Големия път, а лятото простираше задушливото си наметало над тях. Роланд погледна нагоре и видя нещо, което мигновено го накара да забрави Магьосническата дъга. Майка му се беше навела от прозореца на спалнята — овалът на лицето й беше обграден като с рамка от древните сиви камъни на западното дворцово крило. По страните й се стичаха сълзи, но тя се усмихна и им махна с ръка. От тримата само Роланд я видя. Не й махна в отговор.
8
— Роланд! — Нечий лакът го ръгна в ребрата достатъчно силно, за да го измъкне от спомените му, колкото и ярки да бяха те, и да го върне в настоящето. Беше Кътбърт.
— Направи нещо, ако изобщо имаш такова намерение. Хайде да се махаме от тази гробница преди от студ кожата ми да се смъкне от костите.
Роланд прошепна в ухото на Алан.
— Бъди готов да ме подкрепиш.
Алан кимна.
Роланд се обърна към Сюзан:
— След като за първи път се срещнахме ан-тет, ти отиде при потока в горичката.
— Аха.
— Отряза малко от косата си…
— Аха… — с познатия сънен глас. — Точно това направих.
— Трябваше ли да я отрежеш всичката?
— Да, до дъно.
— Знаеш ли кой ти нареди да я острижеш?
Последва дълга пауза. Роланд беше готов да се обърне към Алан, когато тя каза:
— Рия… — И след още една пауза. — Искаше да ми се подиграе.
— Какво стана след това? Какво се случи, докато стоеше на прага?
— А, преди това стана още нещо.
— Какво?
— Донесох й дърва — каза девойката и не обясни нищо повече.
Той погледна към Кътбърт, който сви рамене. Алан разпери ръце. Роланд се замисли дали да го помоли да се намеси, но реши, че още не му е дошло времето.
— Дървата нямат значение в момента — каза. — Ще поговорим за това по-късно, може би, но не точно сега. Какво се случи, когато си тръгваше? Какво каза тя за косата ти?
— Прошепна го в ухото ми. Имаше малък Исус…
— Какво ти прошепна?
— Не знам, тази част е розова.
Ето го най-сетне. Той кимна на Алан. Приятелят му прехапа устната си и пристъпи към девойката. Изглеждаше уплашен, но когато взе ръцете й в своите и й заговори, гласът му беше спокоен и нежен:
— Сюзан, аз съм Алан Джоунс. Познаваш ли ме?
— Аха — Ричард Стокуърт е новото ти име.
— Какво прошепна Рия в ухото ти?
Неодобрение, леко като сянка в облачен ден, се спусна над лицето й.
— Не го виждам. Всичко е в розово.
— Няма нужда да виждаш! — каза Алан. — Не това искаме от теб сега. Затвори очи, тъй че да не виждаш нищо.
— Затворени са! — каза тя, малко дръпнато. „Изплашена е“ — помисли си Роланд. Искаше му се да каже на Алан да спре и да я събуди, но си забрани да го прави.
— Вътрешните си очи, — настоя Алан, — онези, които гледат в спомените… Затвори ги, Сюзан. Затвори ги в името на баща си и ми кажи не какво виждаш, а какво чуваш. Повтори ми какво ти каза тя.