Внезапно очите й широко се отвориха. Взря се в Роланд и през него с погледа на древна статуя. Роланд едва не изпищя.
— Ти стоеше ли на вратата? — попита Алан.
— Аха. И двете стояхме на вратата.
— Застани там отново.
— Добре. — Гласът й беше сънлив, но ясен. — Дори и със затворени очи виждам светлината на луната. Тя е голяма като грейпфрут…
„Това е грейпфрутът — помисли си Роланд. — Розов е.“
— И какво чуваш? Какво казва тя?
— Не, аз говоря. — С тънкия треперлив глас на малко момиченце. — Първо аз й говоря, Алан. Казвам „Свършихме ли вече?“ и тя отвръща „Може и да има още едно малко нещо…“ и после… после…
Алан нежно стисна ръцете й, изпращайки своята тайна сила дълбоко в нея. Тя се опита да се съпротивлява, но младежът не я пусна.
— След това какво? Какво стана после?
— Тя има малък сребърен медальон.
— Какво се случи после?
— Навежда се и ме пита дали я чувам. Усещам дъха й. Смърди на чесън. И на други, по-гадни неща. — Лицето на Сюзан се изкриви от отвращение. — Казвам, че я чувам. Сега виждам. Виждам медальона.
— Много добре. Какво още виждаш?
— Рия. Главата й изглежда като череп. Череп с коса.
— Богове! — промърмори Кътбърт и скръсти ръце на гърдите си.
— Казва, че трябва да слушам. Обещавам, че ще слушам. Казва да се подчинявам. Гали косата ми. През цялото време. Моята плитка. — Сюзан вдигна омекналата си, натежала ръка към русата си коса. — И после казва, че има нещо, което трябва да направя, когато изгубя девствеността си. „Чакай — казва тя, — докато той заспи до теб и след това си отрежи косата. Всеки косъм. Чак до самия ти череп“…
Момчетата я зяпаха с нарастващ ужас, тъй като гласът й се беше превърнал в този на Рия — ръмжащите, пискливи тонове на старата жена от Кьос. Дори лицето й — с изключение на сънливия й поглед — се беше преобразило в това ма вещицата.
— „Изрежи я всичката, момиче, всеки курвенски косъм откъсни, аха, и се върни при него плешива, както си излязла от утробата на майка си! Да видим дали ще те харесва тогава!“
Тя млъкна. Алан обърна пребледнялото си лице към Роланд. Устните му трепереха, но той все още стискаше ръцете й.
— Защо е розова луната? — попита Роланд. — Защо луната е розова, когато се опитваш да си спомниш?
— Това е нейната светлина. — Сюзан изглеждаше изненадана, почти развеселена. — Крие я под леглото си. Не знае, че я видях.
— Сигурна ли си?
— Аха — каза Сюзан, след това добави: — Ще ме убие, ако разбере! — Изкиска се, изумявайки младежите. — Рия има луна в кутия под леглото си! — Изпя това с треперливия гласец на малко дете.
— Розова луна? — попита Роланд.
— Точно така.
— Под леглото си ли?
— Аха. — Този път тя издърпа ръцете си от тези на Алан. Очерта с тях кръг във въздуха и когато го погледна, на лицето й се появи странно изражение. — Искам да я имам, Роланд! Толкова искам! Прекрасна луна! Видях я, когато тя ме изпрати за дърва. През прозореца й. Изглеждаше… млада! Трябва да я имам!
— Не, не ти трябва. Казваш, че е била под леглото й.
— Да, на магическото място, което тя прави със заклинания.
— Вещицата притежава част от Дъгата на Маерлин! — каза Кътбърт изумено. — Това, за което приказваше баща ти, е в дъртачката — нищо чудно, че знае всичко, което се случва.
— Има ли още нещо, което търсим? — попита Алан. — Ръцете й са много студени. Не ми се иска да я пращаме толкова надълбоко. Справя се добре, но…
— Мисля, че приключихме.
— Да й наредя ли да забрави?
Роланд поклати глава — бяха ка-тет, за добро или за зло. Взе дланите й. Наистина бяха студени.
— Сюзан?
— Да, скъпи.
— Ще кажа едно стихче и когато свърша, ще помниш всичко, както преди малко. Става ли?
Тя се усмихна и отново затвори очи.
— И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… — Роланд се усмихна. — Изпълни най-силното й желание от всички.
Очите й се отвориха.
— Ти си желанието ми — каза и го целуна. — Все още си ти, Роланд. Все още, моя любов.
Неспособен да се сдържи, той я прегърна. Кътбърт извърна очи. Алан сведе поглед към ботушите си и се изкашля.