9
Докато яздеха обратно към Сийфронт, Сюзан попита:
— Ще й вземеш ли стъклената топка?
— Най-добре засега да я оставим където си е! Била й е поверена от Джонас и принадлежи на Фарсън. Безсъмнено трябва да бъде изпратена на запад заедно с останалите неща. Ще й видим сметката, когато се разправим с танкерите и с хората на Фарсън.
— Ще я вземем ли с нас?
— Или ще я вземем, или ще я счупим. Бих предпочел да я занеса на баща ми, но това крие рискове. Ще трябва да сме много внимателни. Това е мощна играчка.
— А ако тя прозре плановете ни? Ако предупреди Джонас или Кимба Раймър?
— Ако не ни види да крадем скъпоценната й вещ, не мисля, че ще се намеси в плановете ни. Струва ми се, че сме я изплашили достатъчно и ако топката наистина я е завладяла, само си губи времето да я зяпа.
— И да я има — това е най-голямото й желание.
— Точно така.
Ръшър вървеше през гората. През оредяващите клони двамата ездачи виждаха обраслата с мъх сива стена около къщата на кмета и чуваха ритмичния шум на вълните, разбиващи се в скалите.
— Можеш ли да се прибереш сама, Сюзан?
— Не се безпокой.
— Нали знаеш какво трябва да направите с Шийми?
— Аха. Чувствам се така добре, както не съм била от години. Като че ли всички паяжини от мозъка ми са изметени.
— Ще трябва да благодариш на Алан. Не бих се справил самичък.
— В докосването му има някаква магия.
— Така е. — Бяха достигнали вратата за слугите. Сюзан с лекота слезе от коня. Роланд скочи от седлото, застана до нея и я прегърна през кръста. Тя гледаше към луната.
— Виж, завъртяла се е достатъчно, за да се вижда част от лицето на Демона! Забелязваш ли го?
Връхчето на носа, част от усмивката… Окото не се беше появило още, но да, той го виждаше.
— Плашеха ме с него, когато бях малка — прошепна Сюзан, спомняйки си къщата отвъд стената. — Винаги спусках щорите при пълнолуние. Страхувах се, че ако Демонът ме забележи, ще се протегне, ще ме сграбчи и ще ме изяде. — Устните й трепереха. — Децата са глупави, нали?
— Понякога. — И като малък той не се беше страхувал от Демонската луна, но точно сега тя го плашеше. Бъдещето изглеждаше толкова мрачно, а тунелът към светлината беше толкова тесен…
— Обичам те, Сюзан. С цялото си сърце — промълви.
— Знам. И аз те обичам. — Тя го целуна по устата. Той докосна гърдите й, после целуна топлата й китка. Притисна я към себе си, а девойката гледаше над рамото му към изгряващата луна.
— Една седмица до Жътва! — промърмори. — Fin de aco, както говедарите го наричат. Как му казват в твоята страна?
— Името е приблизително същото — отвърна Роланд. — Наричат го Затварянето на годината. Жените раздават сладки и целувки.
Тя отпусна глава на рамото му и се засмя.
— Може и да не видя големи разлики в крайна сметка.
— Трябва да запазиш за мен най-хубавите си целувки.
— Ще го направя.
— Каквото и да става, ще сме заедно — каза той, но над тях Демонската луна се хилеше сред звездното небе, сякаш виждаше нещо съвсем различно в бъдещето.
ШЕСТА ГЛАВА. ЗАТВАРЯНЕТО НА ГОДИНАТА
1
И тъй, в Меджис настъпи Fin de aco, известен из централните части на Средния свят като Затварянето на годината. Настъпи, както беше идвал в продължение на хиляда години… на десет, а може би и на сто хиляди. Никой не можеше да каже със сигурност; светът се беше изместил и времето се беше изменило. В Меджис беше популярна поговорката: „Времето е като отражение във водата“.
Последните картофи бяха прибрани от полята. Работниците носеха ръкавици и най-дебелите си дрехи, защото вятърът се беше обърнал и сега духаше от изток на запад, беше силен и в студения въздух витаеше солен аромат — като на сълзи. Полските работници приключиха с последните редове, обсъждайки весело какво ще правят по време на празника, но и те усещаха с пълна сила извечната есенна тъга на вятъра; годината си отиваше. Изчезваше като вода в бърз поток и, макар че никой не го спомена, всички го осъзнаваха.
Последните ябълки от овощните градини бяха събрани от засмени младежи (само те бяха дръзнали да работят на този студ), които се катереха по дърветата като търсачи на сврачи гнезда. Над тях в яркосиньото безоблачно небе ескадрони гъски отлитаха на юг, кряскайки пътем дрезгавото си adieux.