Малките рибарски лодки бяха изтеглени на брега; собствениците им изтъркаха и боядисаха бордовете. Повечето от тях работеха голи до кръста въпреки студа.
Докато работеха, пееха:
И понякога от док на док се прехвърляше малка дамаджана с ракия.
Само по-големите кораби още бяха в залива и кръжаха из водата, влачейки мрежите си като овчарски кучета около стадо овце. По пладне рибарите запалваха огньове на брега и сядаха върху лодките си с кръстосани крака, за да обядват — и вярваха, че всичко, което виждат е тяхно-хо… поне докато сивите есенни облаци не затъмнят хоризонта и не започнат да плюят върху тях киша и сняг.
Годината се затваряше ли, затваряше.
Нощем по улиците на Хамбри горяха жътвени фенери и хората боядисаха ръцете на плашилата в червено. Жътвени амулети висяха навсякъде и макар жените често да се целуваха и да бяха целувани по улиците и на пазарите — обикновено от мъже, които дори не познаваха — сексуалният живот беше почти замрял. Щеше да се възстанови (и то с взрив, би могло да се каже) в нощта на празника. На следващата година отново щеше да има богат урожай от пълноземни бебета, заченати по това време.
На Ската конете диво галопираха, сякаш разбираха (най-вероятно беше точно така), че свободният им живот е пред своя край. Когато вятърът се усилеше, спираха рязко, обърнали задниците си към зимата.
Фермерите пребоядисваха портите и поправяха оградите. В огромните кухни на именията и в малките фермерски кухнички никой не се мъчеше да получи празнична целувка — и никой не се сещаше за любов. Настъпило беше времето да се трупат запаси и да се правят консерви, въздухът беше нажежен и натежал от пара от ранни зори до късен мрак. Разнасяха се миризми на ябълки и цвекло, на боб и подправки, както и сладък аромат на месо. Жените се трудеха без прекъсване по цели дни и след това едва стигаха до леглата си, където падаха като трупове до следващата тъмна утрин, която щеше да ги призове в кухните.
В дворовете палеха купчини сухи листа и с напредването на седмицата, докато лицето на Стария демон ставаше все по-ясно, все повече червеноръки плашила бяха хвърляни в огньовете. Из полята сухите царевични стебла горяха като факли и често заедно с тях изгаряха и плашилата, а от горещината червеното от ръцете им и бялата боя на очите се стичаха надолу. Мъжете, които палеха тези огньове, почти не разговаряха, а лицата им бяха мрачни. Никой не би посмял да пита какви кошмарни стари дни и неназовими древни богове погребват, изпепелявайки плашилата, но всички бяха убедени, че точно това правят. От време на време някой от тези пазачи прошепваше под носа си две думи: „Чарю трий“.
Всички затваряха, затваряха, затваряха годината.
По улиците отекваше канонада от фишеци — понякога мощно „бум-бам“ караше дори спокойните впрегатни коне да подскачат — и децата се смееха без прекъсване. На верандата на магазина и от другата страна на улицата, край „Почивка за пътника“, се разменяха целувки — често безсрамно дълги и с пускане на език… но момичетата на Корал Торин („памучните пухчета“, както някои въртиопашки като Герт Могинс обичаха да се наричат) бяха отегчени. Твърде малко работа се намираше за тях през тази седмица.
Не е точно Краят на годината, когато огньовете горят против уроки и в Меджис танцуват по улиците… и все пак е. Това е истинският край на годината, чарю трий, и всеки един, от Стенли Руиз, застанал на бара, та до говедарите на Фран Ленгил край Лошите треви, го знаят. Във въздуха се разнася странно ехо, страсти за далечни места кипят в кръвта, и в сърцата отеква самота като вой на вятър.
Но през тази година имаше и нещо друго: нещо лошо, което никой не беше в състояние да изкаже с думи. Хора, които никога не бяха сънували кошмари, сега се събуждаха с писъци през цялата седмица на Fin de aco. Мъже, които се смятаха за мирни по нрав, откриваха, че не само участват в юмручни схватки, ами и ги предизвикват. Кротки момчета, които досега само бяха мечтали да избягат от къщи, тази година действително бягаха и повечето от тях, за разлика от друг път, не се връщаха у дома след първата нощ, прекарана на пътя.