Сюзан, която цяла сутрин се беше занимавала с последните приготовления, носеше тънка копринена роба и тежки кожени ботуши. Косата й беше украсена с навити хартийки в яркосиньо и червено.
Шийми се изкиска.
— Изглеждаш страхотно, Сюзан, дъще на Пат! Доста шантаво, мен ако питаш.
— Да, в момента представлявам гледка невиждана — каза Сюзан. Изглеждаше притеснена. — Трябва да бързаме. След около двадесет минути ще забележат, че ме няма. Може да открият липсата ми и по-рано, ако този гнусен стар козел тръгне да ме търси… Да побързаме!
Свалиха бъчонките от гърба на Капи. Сюзан извади шило от джоба си и го използва да избие капака на едната. Шийми отвори другата. Сладката миризма на ябълкова ракия изпълни хамбара.
— Ето — тя подаде на Шийми мек парцал. — Подсуши го колкото се може по-добре. Не е нужно да е идеално, защото са увити, но за всеки случай…
Избърсаха вътрешността на бъчвичките, като Сюзан хвърляше нервни погледи към вратата.
— Добре — каза най-сетне. — Чудесно. Сега… Има два вида. Сигурна съм, че няма да забележат липсата им; тук са струпали достатъчно фишеци да вдигнат във въздуха половината град. — Тя изтича в сумрачните дълбини на хамбара, придържайки робата си с една ръка. Ботушите й тропаха тежко. Когато се върна, полите й бяха пълни с пакетчета.
— Тези са по-големите.
Шийми ги подреди в едната бъчонка. Бяха около дузина, всеки с размера на детско юмруче. Докато приключи с подреждането им и сложи капака на бъчонката, Сюзан се върна с по-малките пакети. Прибраха ги в другата бъчвичка. Наистина бяха по-малки, но пък не само гърмяха, а изстрелваха цветни огньове.
Сюзан му помогна да натоварят бъчвичките на гърба на Капи, като продължаваше да стрелка с поглед вратата на хамбара. Когато най-сетне прикрепиха товара от двете страни на мулето, тя въздъхна облекчено и избърса потното си чело с опакото на дланта.
— Благодаря на боговете, че приключихме с това. Нали знаеш къде да ги закараш?
— Аха, Сюзан, дъще на Пат. В Бар Кей. Моят приятел Артър Хийт ще се погрижи за тях.
— И ако някой те попита какво правиш натам?
— Нося ракия на момчетата от Вътрешността, щото са решили да не слизат в града за празника… защо няма да са тук, Сюзан? Не обичат ли празниците?
— Ще узнаеш съвсем скоро. Не си блъскай сега главата с това, Шийми. Тръгвай — най-добре да побързаш.
Въпреки това той се поколеба.
— Какво? — попита тя, с мъка прикривайки нетърпението си. — Шийми, какво има?
— Щеше ми се да получа една целувчица за Fin de aco от тебе. — Беше почервенял като домат.
Сюзан се засмя, надигна се на пръсти и го целуна в ъгълчето на устата. След което Шийми пое към Бар Кей с огнения си товар.
4
На следващия ден Рейнолдс напусна Ситго в луд галоп. Лицето му беше омотано с шал така, че се виждаха само очите му. Щеше да е много доволен да се махне от това проклето място, което тъй и не можеше да реши дали е ранчо или морски курорт. Температурата не беше паднала толкова ниско, но с приближаването до океана вятърът режеше като бръснач. Но и това не беше всичко — надигаха се вълнения в Хамбри и в целия Меджис, които нарастваха с приближаването на Жътва, мрачни настроения, които хич не му харесваха. Рой също им се поддаваше… Рейнолдс го виждаше по лицето му.
С удоволствие щеше да изтрие от съзнанието си онези три бебета-рицари и да прати и тях, и тези места да летят като пепел по вятъра…
Слезе от седлото на паркинга пред рафинерията и върза коня за задната броня на някаква ръждясала таратайка със странния надпис „ШЕВРОЛЕТ“, едва видим на задния й капак. Тръгна към сградата. Вятърът беше силен, проникваше дори под дебелия му кожух от овча кожа и на два пъти му се наложи да придърпва шапката си до ушите, за да не я отнесе бурята. Като цяло беше много доволен, че не може да се види отстрани — най-вероятно приличаше на скапан фермер.
Мястото обаче изглеждаше идеално, въпреки че… най-точно беше да се каже, че е изоставено. Вятърът виеше тъжно из фабричния комин. Човек никога не би отгатнал, че го наблюдават дванадесет души — докато някой не го гръмне например.
— Хей! — провикна се. — Излезте, трябва да си поприказваме.
Отначало не получи отговор. После Хайрам Куинт от ранчото „Пиано“ и Барки Калахан от „Почивка за пътника“ се спуснаха по съседните дървета. „Боже мили — помисли си Рейнолдс, по-скоро изумен, отколкото развеселен, — тези тук не стават даже за пушечно месо!“