Момчето, на което това очарователно детенце говореше, се беше вкопчило в парчето дроб, което бяха отмъкнали от месарницата. Другият сграбчи ухото му и го изви. Вторият изпищя и изпусна месото. По пръстите му се стичаше тъмна кръв.
— Така е по-добре — каза първото хлапе и вдигна дроба. — Трябва да запомниш кой е шефът.
Намираха се зад хлебарницата на долния пазар. Наблизо се мотаеше пършив пес, привлечен от миризмата на горещ хляб. Беше сляп с едното око. С другото се взираше в тях с гладна надежда.
В суровото месо имаше дупка, от която висеше зеленият фитил на фишек. Под фитила дробът се беше издул като корем на бременна жена. Първото хлапе извади кибритена клечка, захапа я между изгнилите си предни зъби и я запали.
— Няма да стане — обади се другото момче, гърчещо се от надежда и нетърпение.
— Както е отслабнал, ще захапе и още как — уверено каза първият. — Залагам колодата си карти срещу твоята конска опашка.
Третият поумува над думите му и поклати глава. Първият се нацупи.
— Глей ся къв си умен! — каза и запали фитила на бомбичката. — Хей, мършо! — подвикна на кучето. — Искаш ли да гризнеш нещо вкусно? Ей го на.
Хвърли суровия дроб. Изпосталялото куче въобще не се притесни от съскащия фитил, а се хвърли напред, втренчило зрящото си око в първата свястна храна, която виждаше от седмици насам. В мига, в който налапа парчето, бомбичката избухна. Долната челюст на кучето буквално се изпари. В продължение на няколко секунди животното продължи да се полюшва, зяпайки хлапетата със здравото си око, после падна на земята.
— Страхотно! — изкрещя първото момче. — Страхотно я налапа! Весела Жътва за всички нас, а?
— Какво правите тук, негодници? — извика някаква жена. — Я да се махате оттук, гарги такива.
Момчетата побягнаха със смях. Звучеше точно като крясък на гарвани.
7
Кътбърт и Алан поведоха конете си към входа на Айболт. Въпреки че вятърът отнасяше звука на изтъняването в обратна посока, той се вмъкваше в главите им и вибрираше в зъбите им.
— Мразя го! — каза със стиснати челюсти Кътбърт. — Богове, нека да побързаме.
— Аха! — кимна Алан.
Слязоха и завързаха конете за храстите пред входа на каньона. По принцип не беше нужно да ги връзват, но момчетата знаеха, че конете се плашат не по-малко от тях самите от виещия, скърцащ звук на изтъняването. На Кътбърт дори му се струваше, че в съзнанието му воят се превръща в думи, в злобна, зловеща покана: „Ела, Бърт! Обърни гръб на всички тези глупости — барабаните, гордостта, страхът от смъртта, самотата, над която се надсмиваш, защото си способен единствено да се смееш. И момичето, остави и него… Обичаш го, нали? Дори и да не е така, го искаш. Много жалко, че вместо в теб, тя е влюбена в приятеля ти, но ако дойдеш при мен, това скоро ще престане да те притеснява… Тъй че ела-а… Какво чакаш?“
— Какво чакам ли? — промърмори той.
— А?
— Казах „какво чакаме?“ Да свършваме с това и да си обираме крушите.
Свалиха памучните торбички от седлата си. Бяха натъпкали вътре барута от бомбичките, които Шийми им беше донесъл преди два дни. Алан приклекна, извади ножа, запълзя заднешком. С острието изравяше бразда под храстите.
— Прави я по-дълбока — нареди му Кътбърт. — Не искаме вятърът да отвее барута.
Алан го погледна раздразнено.
— Защо не вземеш да го направиш? Просто за да си сигурен, че работата е свършена както трябва?
„От изтъняването е — помисли си Кътбърт. — Действа му и на него.“
— Не, Ал — каза смирено. — Справяш се прекрасно за човек, който хем е сляп, хем му хлопа дъската. Продължавай.
Алан вбесено го стрелна с поглед, след това се ухили и продължи да рови под храстите.
— Ще умреш млад, Бърт.
— И на мен така ми се струва. — Кътбърт също приклекна и запълзя след него. Пълнеше браздата с барут и се опитваше да пренебрегне бръмчащия, подигравателен глас на изтъняването. Най-вероятно барутът нямаше да бъде отвян, не и ако не се извие истинска буря. Но ако завали, храсталаците нямаше да опазят прашеца от влагата. Ако завалеше…
„Не мисли за това! — скара се на себе си. — Това е ка_!_“ Приключиха с прокопаването и запълването на браздите от двете страни на храстите само за десетина минути, но им се струваше, че са работили доста по-дълго. Конете също се бяха притеснили — бяха изопнали юздите, ушите им бяха присвити и очите им се въртяха диво. Кътбърт и Алан ги отвързаха и се метнаха на седлата. Конят на Кътбърт дори се опита да хвърли къч… въпреки че по-скоро сякаш трепереше от ужас.