В далечината яркото слънце хвърляше отблясъци върху стоманените цистерни на танкерите при Висящата скала. Бяха поставени колкото се може по-навътре под варовиковата козирка, но когато слънцето се издигаше високо, а сенките се смаляваха, козирката почти не ги скриваше.
— Просто не мога да повярвам — каза Алан, когато поеха обратно по пътя. — Сигурно си мислят, че сме степи.
Щяха да яздят доста, налагаше се да заобиколят отдалеч и Висящата скала, за да са сигурни, че никой не ги е забелязал.
— Мислят, че сме глупави — обади се Кътбърт. — Но май е едно и също.
Сега, когато Айболт Каньон беше останал зад гърбовете им, той се чувстваше почти главозамаян от облекчение. Нима щяха да се върнат тук след няколко дни? Даже не просто да се върнат, а да се пъхат вътре, да стигнат на броени метри от онази гнусна локва? Не можеше да повярва… и да се накара да престане да мисли за това преди действително да е започнал да вярва.
— Още ездачи се насочват към Висящата скала — отбеляза Алан и посочи назад към горите около каньона. — Виждаш ли ги?
Приличаха на мравки от това разстояние, но Бърт ги различаваше чудесно.
— Сменят пазачите. Най-важното обаче е, че не ни виждат… Не мислиш, че могат, нали?
— Чак тук? Едва ли.
— Всичките ще се съберат там по Жътва, нали? — попита Алан. — Няма смисъл да пречукаме само неколцина.
— Да, мисля, че всички ще бъдат там.
— Джонас и приятелчетата му също, нали?
— Убеден съм.
Приближаваха се към Лошите треви. Вятърът яростно ги блъскаше в лицата и караше очите им да сълзят, но Кътбърт нямаше нищо против. Звукът на изтъняването беше заглъхнал до тънък писък и скоро щеше да изчезне окончателно. В момента това беше достатъчно да го направи щастлив.
— Мислиш ли, че ще се справим, Бърт?
— Бог знае — отвърна Кътбърт. Сети се за браздите с барут под сухите храсталаци и се ухили. — Обаче ще ти кажа нещо. Никога няма да забравят, че поне сме се опитали.
8
В Меджис, както и във всяко друго Баронство в Средния свят, седмицата преди празника беше посветена на политиката. Важните хора се стичаха от всички краища на Баронството, организираха се множество беседи, които да ги подготвят за главното събеседване на жътвения ден. Сюзан трябваше да присъства в ролята на допълнителен свидетел за могъществото на кмета. Олив също беше там. По време на извънредно комичната пантомима, която само жените можеха достойно да оценят, те седяха от двете страни на възрастните фермерки, Сюзан наливаше кафето, а Олив разпределяше сладките — и двете достойно приемаха комплиментите за храната и питиетата, в приготвянето на които нямаха участие.
Сюзан откри, че е почти невъзможно да гледа към усмихнатото, но тъжно лице на Олив. Съпругът й никога нямаше да притежава дъщерята на Пат Делгадо… но сай Торин не го знаеше, а тя не беше в състояние да й каже. Стигаше й само да хвърли един поглед към съпругата на кмета, за да се сети какво й беше казал Роланд онзи ден на Ската: „За секунда ми заприлича на майка ми!“. Точно в това беше нейният проблем — Олив Торин не беше ничия майка. Това беше причината, довела на първо място до създаването на неловкото положение.
Имаше нещо важно, което Сюзан непременно трябваше да свърши, но с всичките тези гости в къщата на кмета, успя да се измъкне едва три дни преди Жътва. Най-сетне, след последната беседа, свали розовата рокля с апликацията (о, колко я мразеше, колко ги мразеше всичките!) и навлече джинсите, дебелата си фланела и кожуха. Нямаше време да си заплита косата, защото трябваше да се върне за чая на кмета, но Мария я пристегна добре. Сетне се изплъзна от къщата, която скоро щеше да напусне завинаги.
Това, което й трябваше, се намираше в задната стая на конюшнята, която баща й беше използвал като канцелария — но тя първо се промъкна в къщата и чу точно онова, което се надяваше: лекото, прилично на свирукане хъркане на леля й. Великолепно.
Сюзан си отряза филия хляб, намаза я с мед и я взе със себе си, опитвайки се да я опази колкото се може по-добре от облаците прах, които вятърът разнасяше из двора. Плашилото на леля й беше застанало на пост в градината.