Пъхна се в изпълнените със сладко ухание сенки на сайванта. Пайлън и Фелиша изцвилиха за поздрав и тя раздели помежду им остатъците от хляба. Изглеждаха много доволни да получат по някой залък. Тя обърна повече внимание на Фелиша, която скоро щеше да изостави.
От смъртта на баща си насам беше избягвала да влиза в канцеларията — страхуваше се от болката, която изпита, щом вдигна резето и пристъпи вътре. Тесните прозорци бяха покрити с паяжини, но през тях все още проникваше достатъчно ярка есенна светлина, така че успя да види лулата в пепелника — червената, неговата любима, която той наричаше „лула за мислене“ — и парчето кожа, преметнато през облегалката на креслото му. Вероятно беше имал намерение да го обработва, оставил го беше настрани с намерение да го завърши на другия ден… а след това змията беше изникнала под копитата на Фоум и друг ден не беше настъпил. Не и за Пат Делгадо.
— О, тате… — прошепна тя тъжно. — Колко ми липсваш!
Отиде до бюрото и прокара пръсти по повърхността му, чертаейки пътечки в праха. Седна в креслото и се вслуша в скърцането — точно така беше скърцало под баща й всеки път… и с това чашата преля. В продължение на повече от пет минути тя просто си седеше там и плачеше, търкайки очите си с юмруци, сякаш беше дете. Само че сега, разбира се, Големият Пат нямаше да изникне отнякъде, да се наведе над нея и да я развесели, да я вдигне на ръце и да целува онова чувствително местенце под брадичката й (особено чувствително за острите му мустачки например) докато плачът й се превърне в кикот. Времето беше като отражение във водата и този път това беше отражението на баща й.
Сълзите й постепенно секнаха. Издърпа чекмеджетата на бюрото. Намери още лули (повечето неизползваеми заради надъвканите си мундщуци), шапка, една от собствените си кукли (Пат явно така и не се беше наканил да залепи счупената й ръка), пера за перодръжки, малка манерка — празна, но все още ухаеща на уиски… На дъното на най-долното чекмедже откри единственото интересно нещо — шпори. На едната колелцето във форма на звездичка се беше запазило, на другата беше счупено. Почти беше убедена, че бяха шпорите, които беше носил в деня на смъртта си.
„Ако татко беше тук…“ — беше казала тя онзи ден на Ската.
„Но го няма — беше й отвърнал Роланд. — Той е мъртъв.“
Шпори със счупено колелце.
Стисна го в ръка. Представи си как Оушън Фоум се вдига на задни крака, хвърля баща й (едната шпора се закача за стремето, колелцето се чупи), препъва се и пада върху тялото му. Виждаше всичко съвсем ясно, но не забелязваше змията, за която Фран Ленгил й беше разказал. Изобщо не я виждаше.
Върна шпорите на мястото им, изправи се и огледа полиците от дясната страна на бюрото, поставени така, че да са под ръка на сръчния Пат Делгадо. Там бяха подредени подвързаните с кожа тефтери, безценна колекция в общество, което е забравило как се прави хартия. Баща й беше изпълнявал длъжността на главен коняр в Баронството в продължение на повече от тридесет години и тук се намираха счетоводните му книги, доказателство за добре вършената работа.
Сюзан свали последната и я прелисти. Сладка болка изпълни сърцето й, когато видя познатите бащини писания с ъгловат почерк.
Родени от ХЕНРИЕТА (2) жребчета — нормални.
Мъртвородено от ДЕЛИЯ — МУТАНТ.
Родено от ЙОЛАНДА — ЧИСТОКРЪВЕН ЖРЕБЕЦ.
След всяка записка имаше дата. Толкова акуратен е бил. Толкова умен. Толкова…
Тя внезапно спря, разбрала, че току-що е намерила онова, което беше търсила, без дори да има ясна представа какво точно прави тук. Последните страници от счетоводния бележник бяха откъснати.
Кой би направил подобно нещо? Не и баща й; беше самоук, но ценеше хартията повече от скъпоценности и злато.
И защо бяха откъснати страниците?
Струваше й се, че знае отговора: разбира се, заради конете. Фермерите — Ленгил, Кройдън, Ренфрю — лъжеха за родословието и произхода на животните си. Същото правеше и Хенри Уъртнър, който беше наследил поста на баща й.
Ако татко беше тук…
Но не е. Той е мъртъв!
Беше казала на Роланд, че Фран Ленгил едва ли ще лъже за обстоятелствата около смъртта на баща й… Но сега би повярвала и на това.
Бог да й е на помощ, вече вярваше!
— Какво правиш тук?
Тя тихичко изпищя, изтърва книгата и се обърна. Кордилия беше застанала пред нея в един от мръсните си черни пеньоари. Най-горните три копчета бяха разкопчани и Сюзан виждаше ключиците на леля си, които стърчаха от бялата й нощница. Достатъчно беше да забележи тези стърчащи кости, за да осъзнае колко е отслабнала лелята през последните три месеца. На страната й, като белег от плесница, се виждаше червен отпечатък от възглавницата. Очите й трескаво блестяха в тъмните си орбити, обградени от подпухнала плът.