— Лельо Корд! Стресна ме! Ти…
— Какво правиш тук? — повтори Кордилия.
Сюзан се наведе и вдигна книгата.
— Дойдох да си спомня за татко! — каза и сложи книгата обратно на полицата. Кой ли беше откъснал страниците? Ленгил? Раймър? Съмняваше се. Помисли си, че най-вероятно го беше направила жената, която сега стоеше пред нея. Може би дори срещу нещо толкова незначително като късче червено злато. „Ако не те питат, няма защо да отговаряш и всичко ще е наред“ — сигурно си е мислела тя, докато е слагала монетата в касичката си, след като я е захапала, за да се увери, че действително е от злато.
— Да си го спомниш? Трябва да му искаш прошка, тъй си е. Защото си забравила лицето му, ето какво си направила. Много жалко, че си го забравила, Сю.
Девойката само я погледна.
— Била ли си с него днес? — попита с остър, писклив глас Кордилия. Започна да потрива червения белег на бузата си. Състоянието й непрекъснато се беше влошавало, осъзна Сюзан, но процесът беше станал ясно забележим, откакто бяха тръгнали слуховете за Корал Торин и Джонас.
— Била ли си с Диърборн? Мокра ли си още там долу от него? Дай да проверя!
Леля й се плъзна напред — приличаше на призрак в черната си разгърдена дреха — и Сюзан рязко я отблъсна. В страха и отвращението си я удари силно. Кордилия се блъсна в стената под покрития с паяжина прозорец.
— Ти трябва да искаш прошка! — извика девойката. — Да говориш по този начин на дъщеря му, тук! На неговото място! — Погледна за миг към полицата с бележници и отново се обърна към леля си. Ужасеният пресметлив поглед на Кордилия Делгадо й каза всичко, което искаше да научи. Не беше замесена в убийството на брат си, но знаеше нещо.
— Ти, невярна мръснице — прошепна Кордилия.
— Знаеш ли — каза й Сюзан, — вярна бях.
И наистина беше така. Сякаш от раменете й падна товар. Тръгна към вратата и на прага се обърна към леля си:
— Това беше последната ми нощ тук. И нямам намерение повече да слушам глупости. Нито пък да те гледам в състоянието, в което си. Боли ме сърцето. Обичала съм те от малка, от времето, когато правеше всичко възможно да заместиш майка ми! Не убивай остатъците от тази обич.
Кордилия закри лицето си с длани, сякаш за нея беше мъчение да гледа към Сюзан.
— Махай се оттук тогава! — изпищя. — Върни се в Сийфронт или където там искаш да се въргаляш с онова момче! Ще съм доволна никога повече не видя гнусното ти лице!
Сюзан изведе Пайлън от бокса му. Когато излязоха на двора, плачеше толкова силно, че едва се качи на седлото. Но въпреки всичко успя да го яхне и не би могла да отрече, че изпитва не само болка, но и облекчение. Когато стигна до Хай Стрийт и пришпори коня в галоп, не погледна назад.
9
През малките часове на следващата нощ Олив Торин се промъкна от стаята, където спеше сега, до онази, която почти четиридесет години беше делила със съпруга си. Подът беше леден под босите й крака и когато стигна до леглото, тя цялата трепереше… но причината за това не беше само студът. Легна до разплутия, хъркащ мъж с нощна шапчица и когато той се отдръпна от нея (коленете и гръбнакът му изпукаха шумно, докато се местеше), тя се притисна към него и го прегърна здраво. В прегръдката й нямаше страст, искаше само да се възползва от топлината му. Гръдният му кош — познат й не по-зле от нейните собствени гърди — се надигаше и спадаше под дланите й. Тя постепенно започна да се успокоява. Мъжът й изсумтя и тя се ужаси, че ще се събуди и ще я открие в леглото си — за пръв път от Бог знае колко години.
„Хайде, събуди се, де! — помисли си. — Хайде!“ Нямаше смелост да го разбуди сама — беше изчерпала куража си докато идваше насам… пътешествието през мрака беше предизвикано от един от най-лошите кошмари, които беше сънувала — но ако той се събудеше, щеше да приеме това като добър знак и да му разкаже, че е сънувала някаква огромна птица, жестока златоока Рух, която се носи над Баронството и от крилете й капе кръв.