Взираше се в огъня, докато от плашилото не остана нищо, освен пепел върху жаравата. Едва тогава, бавно като робот, тя се върна в дома си, легна на дивана и потъна в мъртвешки сън.
13
Беше три и половина сутринта в деня преди Жътва и Станли Руиз си помисли, че най-сетне е приключил за тази нощ. Последната песен беше заглъхнала преди около двадесет минути — Шеб беше издържал близо час, но сега се беше проснал с лице на пода и хъркаше юнашки. Сай Торин се беше качила в стаята си, а Големите ковчези никакви не се виждаха. Станли си мислеше, че тази вечер са отишли в Сийфронт. Мислеше си също, че при тях можеше да се намери някаква работа и за него, но не беше сигурен. Погледна нагоре към стъклените очи на Двуглавия.
— Не искам и да знам, стари приятелю — каза му той. — Единственото, за което копнея, са осем-девет часа сън — утре ще е истински ад и няма да си тръгнат до зори. Тъй че…
Протяжен писък се чу някъде иззад сградата. Станли се хвърли назад и се блъсна в бара. Шеб вдигна глава и промърмори:
— Квостаа? — после пак се пльосна на пода.
Станли нямаше никакво желание да проучва източника на писъка. Звучеше му като гласа на старата кучка Пети Ръчката.
— Ще ми се да изритам дъртия ти торбест задник от този град — промърмори и се наведе да погледне под бара. Там държеше две здрави тояги, Кротягата и Убиеца. Кротягата беше от гладко обгорено дърво, с гаранция да зашемети за около два часа всеки, който бъде цапнат по разгорещената тиква.
Станли се поколеба и взе другата тояга. Беше по-къса от Кротягата и по-широка към върха. Единият й край беше обкован с гвоздеи.
Станли заобиколи бара и прекоси сумрачния склад с наредени покрай стените бъчонки ябълкова ракия и уиски. Най-отзад имаше врата, която водеше към задния двор; Приближи се до нея, пое си дълбоко дъх и я отключи. Очакваше Пети да изпищи поне още веднъж, но нищо не се случи. Чуваше се само вятърът.
„Може да съм имал късмет и да са я убили!“ — помисли си Станли. Отвори вратата, отстъпи назад и вдигна тоягата.
Пети не беше мъртва. Облечената в мръсна поличка проститутка стоеше на пътеката към задната стаичка, с ръце на гърдите, а сбръчканата й като на пуйка шия потръпваше. Зяпаше към небето.
— Какво има? — попита Станли и се затича към нея. — Направо ми скъси живота с десет години, тъй си е!
— Луната, Станли — прошепна тя. — Виж луната, дявол те взел!
Той погледна нагоре и това, което видя, накара сърцето му да подскочи, но се опита да говори разумно и спокойно:
— Хайде сега, Пети, това е само прах, нищо повече. Успокой се, мила, нали знаеш колко е силен вятърът напоследък, пък и нямаше дъжд да отмие прахта… това е само прах, нищо друго.
Но не приличаше на облаци прах.
— Знам какво виждам — прошепна Пети.
Над тях Демонската луна се хилеше и им намигаше през кървавата си маска.
СЕДМА ГЛАВА. СТЪКЛЕНОТО КЪЛБО
1
Докато барманът и проститутката зяпаха към кървавата луна, Кимба Раймър се събуди с кихавица.
„Мътните го взели, настинал съм по Жътва — помисли си той, — точно когато трябва да съм на открито през следващите два дни и дано имам късмет да не се обърне на…“
Нещо погъделичка крайчеца на носа му и той отново кихна. Кихавицата прозвуча като изстрел от малокалибрен револвер.
— Кой е там? — изкрещя той.
Никакъв отговор.
Раймър внезапно си представи птица, някакво гнусно пиле с лош характер, което се е вмъкнало тук по светло и сега кръжи в мрака и се тика в лицето му. Настръхна целият — птички, бръмбарчета, прилепи, мразеше ги всичките — и скочи толкова енергично, че едва не си удари главата в тавана.
Докато придърпваше газената лампа, гъделичкането се повтори. Този път беше върху бузата му. Раймър изпищя и се сви сред възглавниците, притискайки лампата към гърдите си. Завъртя колелцето, вслуша се в съскането на газта и натисна огнивото. Лампата светна и в кръгчето бледа светлина той видя не някаква кошмарна птичка, а Клей Рейнолдс, който седеше на единия край на леглото. Държеше перо, с което допреди малко беше гъделичкал канцлера на Меджис. Другата му ръка беше скрита под палтото, което беше преметнал на коленете си.