Роланд притисна хълбоците на Ръшър и конят тръгна към Джонас. Внезапно стрелецът усети нещо. Беше само предчувствие, идваше отникъде и отвсякъде — нямаше го преди секунда, а сега беше напълно осезаемо.
— Кой те изпрати на запад, червей? — попита, когато минаваше покрай Джонас. — Не може да е бил Корт, ти си твърде стар. Неговият баща ли беше?
Изражението на леко отегчение изчезна от лицето на Джонас. За един миг мъжът с бяла коса отново се превърна в момче: ужасено, засрамено и наранено.
— Да, бащата на Корт — виждам го в очите ти. И сега си тук, край Чистото море… Само дето всъщност ти си на запад. Душата на човек като теб никога не напуска запада.
Джонас извади оръжието си с такава скорост, че само опитният поглед на Роланд успя да проследи движението. Мъжете зад гърба му замърмориха — отчасти шокирани, отчасти удивени.
— Джонас, не бъди глупак! — изръмжа Ленгил. — Нали няма да го убиеш след като загубихме толкова време и положихме толкова усилия да ги хванем живи.
Онзи въобще не го забеляза. Очите му бяха разширени. Ъгълчетата на устните му трепереха.
— Внимавай какви ги дрънкаш, Уил Диърборн — каза тихо и хрипливо. — Ще трябва много, много да внимаваш. Ще те застрелям като мръсно псе.
— Хубаво, стреляй — каза Роланд, изправи се гордо и погледна към Джонас. — Стреляй, нищожество! Стреляй, боклук такъв! Стреляй, изгнанико! Ще продължиш да живееш в изгнание и ще умреш както си живял!
За секунда-две беше убеден, че онзи наистина ще стреля — и почувства, че смъртта ще е приемлив край, заслужено наказание за унижението да бъдат заловени толкова лесно. Дори не си спомни за Сюзан. Всичко беше замряло в тази секунда, нито една птица не се обади, не повя дори вятър. Сенките на мъжете, които наблюдаваха сблъсъка, бяха като отпечатани в праха.
После Джонас наведе дулото на револвера си и го пъхна обратно в кобура.
— Закарайте ги в града и ги затворете! — обърна се към Ленгил. — И когато дойда, не искам дори косъм да е паднал от главите им. Щом можах да се удържа да не убия този тук, ти можеш да се удържиш да не нараняваш останалите. Сега изчезвайте!
— Мърдайте! — подвикна Ленгил. Гласът му беше изгубил част от надутото превъзходство. Сега говореше като човек, който осъзнава (твърде късно), че участва в игра на покер, в която залозите са твърде високи за него.
Потеглиха. Роланд се обърна за последен път. Презрението, което Джонас съзря в тези студени очи, го нарани повече от бичовете, които бяха белязали гърба му преди години.
6
Когато се изгубиха от погледа му, Джонас влезе в землянката, издърпа дъската, под която се намираше малкият им арсенал, и намери само два револвера. Великолепният комплект с потъмнели ръкохватки — оръжията на Диърборн, най-вероятно — го нямаше.
„Ти си на запад. Душата на човек като теб никога не напуска запада! Ще живееш в изгнание и ще умреш както си живял!“
Джонас се съсредоточи и започна да разглобява револверите, които Кътбърт и Алан бяха донесли. Този на Алан изобщо не беше използван, като се изключи тренировъчната стрелба. Джонас излезе и хвърли частите. Хвърляше ги далеч колкото можеше, опитвайки се да забрави онзи леден поглед и шока от разкриването на тайната, за която си мислеше, че никой не знае. Рой и Клей подозираха, но дори и те не бяха убедени.
Преди слънцето да залезе, всеки в Меджис щеше да научи, че Елдред Джонас, белокосият отмъстител с татуиран на ръката ковчег, не е нищо друго, освен провалил се стрелец.
— Ще живееш в изгнание и ще умреш както си живял!
— Може би — промърмори и огледа изгорената къща без всъщност да я вижда. — Но ще живея по-дълго от теб, млади Диърборн, и ще умра много след като костите ти изгният в земята.
Качи се на коня и го обърна, дърпайки яростно юздите. Потегли към Ситго, където Рой и Клей щяха да го чакат; препускаше бързо, но очите на Роланд продължаваха да го преследват.
7
— Събуди се! Събуди се, сай! Ставай! Събуди се!
В началото думите сякаш идваха отдалеч, спускаха се като по магия до тъмното място, където се беше скрила. Дори когато към гласа се присъедини грубо разтърсване и Сюзан вече знаеше, че трябва да се събуди, това й костваше огромно усилие.
Бяха минали седмици, откакто за последен път беше спала добре, и тя беше очаквала безсънието да я сполети и тази нощ… особено тази нощ. Беше лежала будна в луксозната си спалня в Сийфронт, въртеше се насам-натам, и най-разнообразни предчувствия — нито едно от тях добро — караха сърцето й да се свива. Нощницата й упорито се усукваше около бедрата й. Когато стана да използва нощното гърне, свали проклетото нещо и го захвърли в ъгъла. Легна си гола.