В изхвърлянето на нощницата беше магията. Девойката заспа почти мигновено… „потъна дълбоко“ беше най-правилният израз: не приличаше на заспиваме, а на пропадане в някаква бездънна черна бездна без сънища.
А сега този нахален глас! Тази нахална ръка, която я разтърсваше толкова силно, че главата й се мяташе насам — натам по възглавницата. Сюзан се опита да избяга, свивайки колене до гърдите си и мърморейки неясни протести, но ръката я последва. Разтърсването не престана, а гласът стана още по-настоятелен:
— Събуди се, сай! Ставай! В името на Костенурката и Мечката, събуди се!
Гласът на Мария. Сюзан не го беше разпознала от самото начало, понеже Мария явно беше разстроена. Никога не я беше виждала в подобно състояние, нито пък очакваше да я види. Но сега прислужничката като че ли се канеше да изпадне в истерия.
Сюзан седна. Толкова много неща — и всичките погрешни — се стовариха върху нея наведнъж, че беше неспособна да помръдне. Чаршафът се смъкна в скута й, разголвайки гърдите й.
Първото погрешно нещо беше светлината. Нахлуваше през прозореца по-силна от всякога… защото, осъзна тя, никога не беше оставала в тази стая до толкова късно. Богове, трябва да беше към десет, че дори и към обед.
Следващото погрешно нещо бяха звуците отдолу. Къщата на кмета обикновено беше спокойно местенце рано сутрин: преди обяд беше малко вероятно да чуеш нещо друго, освен конярите, извеждащи животните за утринните им упражнения, шък-шък-шъък откъм Мигел, който мете двора — и неспирното буум-шшш на вълните. Тази сутрин се чуваха викове, плач, галопиращи коне и от време на време странен, горчив смях. Някъде навън — може би дори не и в това крило на къщата — Сюзан чу тропот на ботуши.
А най-погрешното нещо беше видът на самата Мария, с пребледнели страни и с разрошена коса. Навярно само силно земетресение може да я докара до това положение.
— Мария, какво става?
— Трябва да тръгваш, сай! Сийфронт не е сигурно място за теб сега. Твоята къща е най-добра. Като не те видях по-рано, помислих, че вече си си тръгнала. Избрала си лош ден да се успиваш.
— Да тръгвам ли? — попита Сюзан. Бавно издърпа чаршафа нагоре и се втренчи в Мария с разширени, сънени очи. — Какво искаш да кажеш?
— Обратно вкъщи! — Мария измъкна от вцепенените й пръсти одеялото и този път го отметна чак до глезените й. — Сега, госпожице, сега! Облича се и тръгва! Тези хлапета ги хванали, аха, но може би имат приятели! И какво, ако дойдат и те убият също?
Сюзан беше започнала да се надига. Но сега краката й омекнаха и тя седна на леглото.
— Момчета? — прошепна. — Кои момчета са убили? Момчетата са убили кои!
Беше доста далеч от правилната граматика, но Мария схвана въпроса й.
— Диърборн и неговите приятелчета! — отвърна.
— И кого са убили?
— Кмета и канцлера! — Тя погледна към Сюзан със симпатия. — Сега ставай, казвам ти! И изчезвай! Това място е пълна лудница.
— Не биха направили такова нещо — каза Сюзан и едва се сдържа да не добави: „Това не беше в плана.“
— Сай Торин и сай Раймър са си мъртви, някой ги очистил. Виковете се усилваха и се чу слаба експлозия, която не беше от бомбичка. Мария погледна в тази посока, после започна да хвърля на Сюзан дрехите й.
— Очите на кмета, избодени от бедната му глава.
— Не биха направили това! Мария, познавам ги и…
— Аз, аз не знам за тях и хич не ме е грижа — но ме е грижа за теб. Обличай се и се махай, казвам ти.
— Какво е станало с тях? — Сюзан се сети нещо ужасно и скочи на крака, а дрехите паднаха около нея. Сграбчи раменете на Мария. — Убити ли са? Кажи ми, че не са мъртви.
— Май не са. Чувам хиляди клюки и слухове, но ми се чини, че са в затвора. Само че…
Нямаше нужда да завършва мисълта си; погледът й се отклони от Сюзан и този неволен жест (заедно с виковете) беше достатъчно красноречив. Не бяха мъртви все още, но Харт Торин беше обичан от народа и произхождаше от стар род. Роланд, Кътбърт и Алан бяха чужденци.
Все още бяха живи… но утре беше Жътва и утре вечер щеше да гори Жътвената клада.