Сюзан побърза да се облече.
8
Рейнолдс, който по-добре познаваше Джонас, хвърли поглед към този, който се приближаваше към тях през гората от нефтени помпи, и се обърна към партньора си:
— Не му задавай никакви въпроси — не е в настроение за глупави разговори.
— Откъде знаеш?
— Няма значение. Просто си затваряй голямата уста.
Джонас се появи пред тях. Беше блед и замислен. Видът му все пак предизвика един въпрос от Дипейп, въпреки предупреждението на Клей:
— Елдред, добре ли си?
— Дали въобще някой е? — отвърна новодошлият и пак млъкна. Зад него няколкото оцелели помпи на Ситго уморено пухтяха.
Накрая Джонас се взе в ръце и се поизправи на седлото.
— Товаренето вече трябва да е приключило. Казах на Ленгил и Авери да стрелят два пъти, ако нещо се обърка, но не съм чул стрелба.
— Ние също, Елдред — усърдно кимна Дипейп. — Нищо подобно.
Джонас се намръщи.
— Не бихте и могли — при целия този шум. Глупаци!
Дипейп прехапа устни, откри, че лявото стреме на седлото му има нужда от нагласяне и се наведе.
— Забелязаха ли ви, докато си вършехте работата, момчета? — попита Джонас. — Искам да кажа, докато пращахте Раймър и Торин по дяволите.
Рейнолдс поклати глава.
— Свършихме го както трябва.
Джонас кимна, сякаш беше загубил интерес към темата и се обърна да огледа ръждясалите помпи.
— Може би хората са прави — каза едва чуто. — Може би Древните са дяволи! — Отново се обърна към тях: — Сега ние сме дяволите. Нали така, Клей?
— Както кажеш, Елдред! — съгласи се Рейнолдс.
— Казвам каквото мисля! Ние сме дяволите сега и, Бога ми, точно така ще се държим. Какво става с Куинт и онези нещастници там? — обърна глава към гористия хълм, където беше поставена засадата.
— Още са си на място, чакат заповедите ти! — каза Рейнолдс.
— Вече не ни трябват. — Той мрачно го погледна. — Този Диърборн е хитро копеленце. Ще ми се да съм в Хамбри утре вечер, та да му пъхна горяща факла между краката. Едва не го гръмнах в Бар Кей. Щях да го направя, ако не беше Ленгил. Хитро малко копеленце, ето това е той…
Самонавиваше се. Лицето му ставаше все по-тъмно и по-тъмно, като че ли върху него се струпваха буреносни облаци. Дипейп, който най-сетне беше оправил стремето, хвърли нервен поглед към Рейнолдс. Клей не му отвърна. Пък и защо? Ако Елдред откачеше (Рейнолдс беше виждал това да се случва и преди), нямаше начин да се измъкнат от обсега на оръжието му.
— Елдред, имаме още доста работа — каза го спокойно, но улучи право в целта. Джонас се надигна. Свали шапката си, окачи я на рога на седлото, като че ли то беше закачалка, и отсъстващо прокара пръсти през косата си.
— Мхм, добре казано. Отидете там. Кажете на Куинт да докара волове да изтеглят онези два последни танкера до Висящата скала. Да вземе четирима със себе си и после да ги прати при Латиго. Останалите да се махат.
Рейнолдс прецени, че вече може да задава въпроси.
— Кога хората на Латиго ще бъдат там?
— Хора? — Джонас изсумтя. — Ще ти се, нали? Останалите от хлапетата на Латиго ще бъдат при Висящата скала довечера, без съмнение с развети знамена, та всички койоти и улични кучета да ги забележат. Ще са готови да ни съпровождат утре към десет, струва ми се… Макар че ако са такива, за каквито ги мисля, хич няма и да си мръднат задниците. Хубавата новина е, че изобщо не ни трябват. Засега всичко върви отлично. Тръгвайте, подгонете онези да си вършат работата и се върнете — и то по-бързичко.
Джонас се обърна и погледна към хълмовете на северозапад.
— Имаме още работа, момчета — каза. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще приключим. Искам по-скоро да изчистя праха на проклетия Меджис от шапката и ботушите си. Хич не ми харесва миризмата му.
9
Жената — Тереза Мария Долорес О’Шайвън — беше на четиридесет, заоблена, хубавичка, майка на четири деца, съпруга на Питър, коняр с весел характер. Продаваше пердета и драперии на Горния пазар; голяма част от по-важните и деликатни поръчки на Сийфронт минаваха през ръцете на Тереза О’Шайвън и семейството й се издържаше доста добре. Въпреки че съпругът й беше само каубой, кланът О’Шайвън живееше по начин, който по друго време и на друго място можеше да бъде наречен „средна класа“. Двете й най-големи деца бяха пораснали и напуснали дома си, едното дори живееше извън Баронството. Третият син се надяваше да се ожени за голямата си любов. И само най-малката подозираше, че нещо не е наред с нейната мамичка, но дори и тя не би могла да разбере колко близо е Тереза до пълната лудост.