Рия притисна топката към гърдите си с широко отворени очи и олигавени устни. Ръцете й бяха толкова изтънели, че розовата светлина на кълбото прозираше през тях, очертавайки мъгляво тъмните ивици на костите.
— Рия! Рия от Кьос!
Не, не бяха момчетата.
— Излез и ни дай онова, което ти поверихме.
По-лошо беше!
— Фарсън си иска собствеността. Дойдохме да я приберем.
Не бяха хлапетата, а Големите ковчези.
— Никога, мръсно пикало такова! — прошепна тя. — Никога няма да ми я вземеш!
Очите й се стрелкаха насам-натам. С изсъхналата си, тресяща се глава, приличаше на болен койот.
Погледна към топката и от гърдите й се изтръгна скимтене. Сега дори розовата светлина беше угаснала. Кълбото беше празно като око на труп.
10
От хижата се чу писък.
Дипейп ужасено се обърна към Джонас, побиха го тръпки. Викът не приличаше на човешки.
— Рия! — извика отново Джонас. — Донеси я тук, жено, и ми я дай! Нямам време да си играя с теб!
Вратата на къщурката се отвори. Дипейп и Рейнолдс измъкнаха револверите си, когато старата вещица пристъпи навън, примигвайки срещу ярката светлина като някой, прекарал целия си живот под земята. Държеше любимата играчка на Джон Фарсън високо над главата си. Из двора имаше достатъчно камъни, върху които би могла да я хвърли, а дори и да не улучеше нито един, кълбото сигурно щеше да се счупи.
Това беше лошо и Джонас го знаеше — има някои хора, които просто не можеш да заплашваш. Беше обърнал толкова внимание на хлапетата (които, по ирония на съдбата, беше успял да залови толкова лесно), че дори не се беше сетил да се притеснява за стъклената топка. А Кимба Раймър, човекът, който беше предложил Рия за пазач на Дъгата на Маерлин, беше мъртъв. Дали случайно не би могъл да му прехвърли цялата вина, ако нещо се обърка тук?
В този момент чу щракане — Дипейп беше освободил предпазителя на оръжието си.
— Махни го, идиот! — изръмжа.
— Ама виж я само! — простена Дипейп. — Гледай я, Елдред!
Той точно това и правеше. Вещицата в черната дреха май носеше трупа на отровната змия като огърлица. Беше толкова изпосталяла, че приличаше на ходещ, скелет. Само тук-там по черепа й имаше кичури коса, а кожата се белеше. По бузите и челото й се виждаха струпеи, а до ъгълчето на устата й имаше белег като от ухапване на паяк. Джонас си помисли, че това може да е херпес, но в действителност не го беше грижа какво точно е. Интересуваше го само фактът, че умиращата жена стискаше кълбото в дългите си треперещи ръце.
11
Слънчевата светлина така раздразни очите на Рия, че тя изобщо не видя насоченото към нея оръжие, а когато погледът й се избистри, Дипейп вече го беше прибрал. Тя се взря в застиналите пред нея мъже — червенокосия, другия с палтото и стария белокос Джонас — и се закиска хрипливо. Страхувала ли се беше от тях, от тези могъщи мъже? Може би не знаеше причината. Бяха мъже, това беше всичко, просто мъже, а тя беше побеждавала подобни на тях през целия си живот. О, те си мислеха, че командват нещата, нали така — никой в Средния свят не те обвиняваше, че си забравил лицето на майка си — но всъщност бяха само мухльовци: една тъжна песен беше достатъчна да ги разчувства, един поглед към разголени цици да ги свали на колене, ставаха още по-лесни за манипулиране просто защото вярваха, че са и силни, и мъдри, и хитри.
Кълбото беше потъмняло и колкото и да ненавиждаше тази тъмнина, това поне беше изчистило ума й.
— Джонас! — провикна се. — Елдред Джонас!
— Тук съм, стара майко — каза той. — Желая ти дълги дни и приятни нощи!
— Я се разкарай с тези любезности, нямам време за глупости! — Рия пристъпи четири крачки напред и спря, все още вдигнала кълбото над главата си. Близо до нея изпод бурените се подаваше голям сив камък. Погледна към него, после към Джонас. Не изказа намеренията си на глас, но и нямаше нужда.
— Какво искаш? — попита той.
— Топката угасна! — каза вещицата, отговаряйки отчасти на въпроса му — През всичкото време, докато я пазех, беше жива — охо, дори когато не ми показваше неща, които да разбирам, беше жива, ярка и розова, — но угасна само като ти чу гласа. Не иска да тръгва с вас.
— Въпреки всичко ми е наредено да я взема. — Гласът на Джонас беше топъл и убедителен, не говореше по начина, по който приказваше на Корал. — Помисли в какво положение съм. Фарсън си я иска и кой съм аз, че да се опълчвам на желанията на човека, който ще бъде господар на Средния свят щом Демонската луна изгрее догодина? Ако се върна без топката и кажа, че Рия от Кьос е отказала да ми я даде, той ще ме убие.