Изтърва метлата, притисна бузите си с ръце, падна на колене и започна да се моли. Сюзан го загледа, след което хукна към конюшните без да се старае да се прикрива. Беше прихванала заразата, която щеше да обземе почти целия град до обяд и, въпреки че се помъчи спокойно да оседлае Пайлън (в друг ден наоколо биха се въртели най-малкото три конярчета, които да се хвърлят да помагат на хубавата сай), способността да мисли я напусна още когато смушка ужасения кон и препусна през вратите на конюшнята.
Когато прехвърча покрай Мигел, не го забеляза. Не видя и останалите ездачи преди нея.
2
Препускаше по Хай Стрийт и забиваше упорито пети (добре, че нямаше шпори) в хълбоците на Пайлън, докато конят направо полетя. Мисли, въпроси, възможни планове за действие… нищо такова не се появи в главата й докато яздеше. Почти не забелязваше хората по улицата и беше оставила на Пайлън сам да си пробива път през тълпата. Единственото, което пулсираше в мозъка й, беше неговото име — Роланд, Роланд, Роланд — беше като писък в съзнанието й. Всичко се беше преобърнало с краката нагоре. Смелият малък ка-тет, образуван онази нощ на гробището, беше разбит, трима от членовете му бяха вкарани в затвора и не им оставаше много живот (ако все още бяха живи), последният беше объркан и загубен, полудял от ужас като птичка, случайно попаднала в стая.
Ако се беше оставила в плен на паниката, нещата можеха да се развият по доста различен начин. Но докато препускаше през центъра на града, премина покрай къщата, която беше делила с баща си и леля си.
Когато Сюзан се приближи, вратата се отвори и Кордилия, облечена в черно от глава до пети, се хвърли към улицата, давейки се от ужас или смях. Може би и от двете едновременно. Образът й проникна през мъглата от паника, обгърнала мозъка на Сюзан… но не защото беше познала леля си.
— Рия! — изпищя тя и дръпна юздите толкова яростно, че конят се подхлъзна, завъртя се и едва не падна по гръб. С това животът на господарката му най-вероятно щеше да приключи, но Пайлън успя да се удържи на задни крака. Сюзан се вкопчи във врата му, борейки се за живота си.
Кордилия Делгадо, която носеше най-хубавата си черна дреха и дантелена мантила на главата, застана пред коня като в собствената си гостна, без изобщо да забелязва копитата, които разсичаха въздуха на сантиметри от лицето и. В едната си ръка държеше дървена кутия.
Сюзан най-сетне забеляза, че това не е Рия, но грешката и беше обяснима. Леля Корд не беше слаба като Рия (е, поне засега) и беше по-спретнато облечена (като се изключат мръсните й ръкавици — защо леля й си беше сложила ръкавици въобще, Сюзан не можа да разбере, нито пък защо са толкова изпоцапани), но лудостта в очите й беше ужасяващо подобна на тази на Рия.
— Добър ти ден, госпожице Колко Съм Млада и Хубава — поздрави я с писклив, яростен глас и сърцето на Сюзан подскочи. Леля Корд направи реверанс и разпери полата си с една ръка. С другата придържаше кутийката към гърдите си.
— Накъде си тръгнала в този прекрасен есенен ден? Накъде си се забързала? Не и към любовник, чини ми се, щото единият е мъртъв, а другият скоро ще бъде.
Кордилия отново се засмя, разтегнатите й устни разкриха големите й бели зъби. Очите й блестяха на слънчевата светлина.
„Откачила е — помисли си Сюзан. — Бедната! Бедната стара жена!“
— Ти ли насъска Диърборн? — попита леля Корд, примъкна се към хълбока на Пайлън и се втренчи в Сюзан със замъглени, фосфоресциращи очи. — Ти беше, нали? Охо! Може даже да си му дала ножа, дето го използва, след като си го целунала за късмет! Вий сте заедно в това — що не си признаеш? Признай поне, че си луда за това момче, щото знам, че е истина! Видях как го гледаш оня ден като седеше на прозореца — и как той те гледаше!
Сюзан каза:
— Щом искаш истината, ще ти я призная. Бяхме любовници. И ще бъдем мъж и жена след Края на годината!
Кордилия вдигна едната си мръсна ръкавица към небето, като че ли поздравяваше боговете. Изкрещя в налудничав триумф и се смя, докато махаше с ръка:
— И шъ се женят, мисли си тя! Оооооо! Не се съмнявам, че на олтара ще пиете от кръвта на жертвите си, нъл тъй? О, дяволице! Направо ми се плаче! — Но вместо да заплаче, тя отново се засмя — погребален вой към сляпото синьо лице на небето.