Постара се да потисне ужаса си и да запази здравия си разум — нямаше никакво намерение да се превръща в онова, което беше преди малко, и в което щеше да се преобрази, ако се остави на паниката: обезумяла птичка в стая, блъскаща се в стените и пропускаща прозореца, през който е влязла.
Дори когато каруцата изчезна зад следващия хълм и от ездачите остана само вдигнатия във въздуха прах, тя продължаваше да чува безумния смях на Рия.
4
Сюзан достигна колибата сред Лошите треви около един. Известно време просто остана на гърба на Пайлън и само оглеждаше хижата. Нима те с Роланд бяха стояли тук преди по-малко от двадесет и четири часа? Бяха правили любов и градили планове… Беше й трудно да повярва, но когато слезе от седлото и тръгна напред, празната кошница, в която беше донесла студено месо, потвърди събитията от вчера. Все още си стоеше върху масата.
Едва когато видя кошницата, осъзна, че не е хапвала нищо от предишната вечер — тъжна вечеря с Харт Торин, по време на която тя само беше ровичкала храната, твърде притеснена от погледа му. Е, бяха приключили с това завинаги, нали? И никога повече нямаше да й се наложи да върви по дългия коридор в Сийфронт, чудейки се иззад коя врата ще изникне той като чудовище от кутийка, с алчни ръце и дебела, втвърдена мъжественост.
„Пепел — помисли си тя, — пепел и още пепел. Но не и ние, Роланд! Кълна се, скъпи, не и ние!“
Беше изплашена и напрегната. Опитваше се да подреди нещата, които следва да направи — в поредица от действия като онази, когато човек оседлава кон. Само че освен всичко друго, беше здраво шестнадесетгодишно момиче. Един поглед към кошницата я беше накарал да почувства глад.
Вдигна капака и видя върху двата сандвича с телешко да пълзят мравки. Изтръска ги и захапа сандвича. Хлябът беше доста изсъхнал, но тя въобще не забеляза.
Когато излапа всичко, отиде до северния ъгъл на колибата и премести кожите, които някой беше започнал да обработва и след това беше забравил. Под тях имаше дупка. Вътре, увити в мека кожа, бяха револверите на Роланд.
Ако нещо се провали, трябва да дойдеш тук и да ги занесеш на запад в Гилеад. Намери баща ми.
С леко, но искрено любопитство Сюзан се запита дали Роланд наистина очаква тя сляпо да хукне към Гилеад с нероденото им дете в корема си, докато той и приятелите му се пържат на Жътвената клада.
Извади единия револвер от кобура. Отне й известно време да разбере как се зарежда, но накрая барабанът изскочи и тя видя, че във всяко гнездо има патрон. Върна го на мястото му и провери другия.
Скри ги, точно както Роланд, в навитото одеяло отзад на седлото, качи се на коня и отново пое на изток. Но не се насочи към града. Имаше още едно място, което трябваше да посети.
5
Около два из Меджис се разнесе слух, че Фран Ленгил ще произнася реч в градската заседателна зала. Никой не би могъл да каже откъде е тръгнала тази новина (беше твърде специфична и убедителна, за да я наричат клюка), но и никой не го беше грижа; просто си я предаваха един на друг.
Към три заседателната зала вече беше претъпкана, а над двеста души стояха отвън и шепнешком си предаваха думите на Ленгил. Корал Торин, която беше разнесла вестта за предстоящото изказване на Ленгил из „Почивка за пътника“, не беше там. Беше наясно какво се кани да каже Ленгил; всъщност дори беше подкрепила мнението на Джонас, че речта трябва да е колкото се може по-кратка и простичка. Нямаше нужда да предизвикват излишни вълнения — и без друго жителите на града щяха да се превърнат в неуправляема тълпа по залез… а тълпите винаги сами си избират водачи и то онези, които трябва.
Ленгил говореше, стиснал шапката си в ръка и с жътвен амулет на шията. Беше кратък, безцеремонен и убедителен. Повечето от присъстващите го познаваха от дълги години и не се усъмниха в нито една негова дума.
„Харт Торин и Кимба Раймър са били убити от Диърборн, Хийт и Стокуърт“ — каза Ленгил на събралите се мъже в дочени гащеризони и жени с избелели ленени рокли. Причинителите на престъплението бяха разкрити, защото в скута на Торин открили уличаващ предмет — птичи череп.
Хората приветстваха това с мърморене. Повечето от слушателите бяха виждали черепа — окачен на седлото на Кътбърт или безгрижно провесен на врата му. Бяха се надсмивали над причудливия му навик. Сега си спомняха как се е смял заедно с тях и осъзнаваха, че вероятно се е забавлявал на съвсем друга шега. Лицата им потъмняха.