Оръжието, използвано за прерязването на гърлото на канцлера, продължи Ленгил, е принадлежало на Диърборн. Тримата млади мъже тази сутрин се били подготвили да избягат от Меджис. Мотивите им все още не бяха изяснени, но най-вероятно е ставало дума за конете. Ако е така, те са ги искали за Джон Фарсън, който, както се знае, плаща добре за хубави жребци — и то в брой. Накратко, бяха предали както родните си земи, така и Сдружението.
Ленгил беше настанил Руфус, сина на Брайън Хуки, на третия ред в залата. Сега, точно според плана, Руфус Хуки се провикна:
— Признаха ли си?
— Аха! — отвърна Ленгил. — Признаха си и двете убийства и говореха с гордост за това, точно тъй си беше!
Надигна се глухо мърморене. Като вълна се разнесе назад и навън, където тръгна от уста на уста: говорели гордо, даже надменно — нанесли коварните си удари посреднощ и говорели за това почти надменно.
Хората стискаха зъби и свиваха юмруци.
— Диърборн каза, че Джонас и приятелите му ги били видели и съобщили за тях на Раймър. Убили канцлера Раймър, за да му затворят устата и да приключат спокойно работата си, — а Торин ликвидирали да не би Раймър да му е казал нещо.
Това беше пълна безсмислица, беше отбелязал Латиго. Джонас се беше ухилил и беше кимнал:
— Не, няма никаква логика в тази история, но това Е без значение.
Ленгил се подготви да отговаря на въпроси, но никой не го попита нищо. Хората мърмореха, погледите им бяха мрачни, разнесе се тихо дрънчене на жътвени амулети, когато публиката се изправи на крака.
Момчетата бяха в затвора. Ленгил не каза какво ще се случи с тях — и отново никой не го попита. Съобщи, че някои от предвидените за следващия ден забавления — игри, състезанията по езда, надбягванията с пуйки, конкурсът за украса на тиква, борбата в кал, отгатването на гатанки и танците — са били отменени предвид настъпилото нещастие. Най-важните празнични състезания, разбира се, щели да се проведат, както е било винаги и както трябва да е: конкурсите за крави и други домашни животни, надбягването с коне, надстригването на овце; също и търговете — за коне, прасета, крави и овце. И огънят щеше да бъде запален както си му е редът, когато луната изгрее. Празничният огън и изгарянето на плашилата. Чарю трий беше краят на Жътвения празник и тъй си е било открай време. Нищо не би могло да го отмени до свършека на света.
— Огънят ще гори и плашилата ще пламтят с него! — заяви Джонас. — Това е всичко, което ще съобщиш.
И беше прав, както забеляза Ленгил. Беше изписано на лицата им. Не само решението да постъпят правилно, но и някакво подличко очакване. Червеноръките плашила бяха само останки от старите обичаи. Те бяха част от церемонията. От поколения древните церемонии не бяха прилагани (освен от време на време в тайни храмове), но когато светът се промени, старите обичаи се възродиха.
„Бъди кратък“ — каза Джонас и това се оказа отличен съвет. Не беше човек, който Ленгил би желал да се мотае наоколо в мирно време, но бе полезен при подобни събития.
— И дано боговете ви дадат мир! — каза той, отстъпи назад и скръсти ръце, за да покаже, че е свършил. — Нека боговете дадат мир на всички ни.
— Дълги дни и приятни нощи — отвърнаха всички в хор. След това се обърнаха и си тръгнаха да вършат делата, с които хората винаги се занимават в следобеда преди Жътва. Мнозина от тях, помисли си Ленгил, щяха да отидат в „Почивка за Пътника“ или в хотел „Бейвю“. Вдигна ръка и потри челото си. Мразеше да говори пред хора — и точно днес му беше особено неприятно, — но реши, че се е получило добре.
6
Тълпата безмълвно се разпръсна. Повечето от зяпачите, както Ленгил бе предвидил, се насочиха към баровете. Пътят им минаваше покрай затвора, но малцина погледнаха натам… Верандата беше празна (запазена беше за червеноръкото плашило, скрито в килера на шериф Авери), а вратата беше отворена както обикновено в горещите и слънчеви следобеди. Момчетата бяха вътре, нямаше ни най-малко съмнение, но нямаше следа от каквато и да е охрана.
Ако хората, които се спускаха по хълма, се бяха сетили, можеха да измъкнат Роланд и приятелите му без никакви проблеми. Вместо това минаваха с наведени глави, без да разговарят, упътени към очакващите ги питиета. Днес не беше решаващият ден.