Всичко си беше почти както обикновено в кръчмата. Коневръзите бяха претъпкани (още коне бяха вързани за перилата пред магазина от другата страна на улицата) и от прозорците се лееше светлина — толкова много прозорци и светлина, че странноприемницата приличаше на самотен кораб в тъмното море, — но не се чуваха обичайните викове и тостове, а само игривите звуци, изливащи се от пианото на Шеб.
Добре си представяше клиентите — бяха стотина, а може би и повече, — които просто се мотаят насам-натам и пият. Не разговарят, не се смеят, не играят на зарове и не обсъждат резултатите от играта. Момичетата стоят без работа, никой не иска жътвени целувки, никой не се впуска в спорове, които завършват с юмручна схватка. Хората се веселяха близо до мястото, където бяха затворени възлюбеният й и приятелите му. Хората нямаше да предприемат нищо друго тази нощ, освен да пият. Ако имаше късмет… ако беше смела и късметлийка…
Когато остави Пайлън пред кръчмата, някой се размърда в сенките. Тя се вцепени, но първите оранжеви лъчи на луната осветиха лицето на Шийми. Девойката се отпусна — дори се засмя, по-скоро на себе си. Той беше част от техния ка-тет.
— Сюзан! — прошепна младежът, свали сомбрерото и го притисна към гърдите си. — Чаках те.
— Защо?
— Щото знаех, че ще дойдеш. — Той погледна към кръчмата — тъмен силует, откъдето се лееше яростна светлина върху площада. — Отиваме да освободим Артър и другите, нали?
— Надявам се.
— Трябва да го направим. Хората вътре не приказват, няма нужда да си говорят. Знаят го, Сюзан, дъще на Пат, просто го знаят.
— Вътре ли е Корал? — попита тя.
Шийми поклати глава.
— Отиде в къщата на кмета. Каза на Стаили, че ще помага да подготвят телата за погребението вдругиден. Мисля, че Големите ковчези потеглят и тя ще тръгне с тях. — Вдигна ръка и изтри сълзящите си очи.
— Мулето ти, Шийми…
— Оседлано е, сложих му дългата юзда.
Тя смаяно го зяпна.
— Как се досети, че…
— Точно както разбрах, че идваш, Сюзан-сай. Просто си знаех. — Той сви рамене и добави: — Капи е отзад. Вързах го за помпата.
— Отлично! — Сюзан порови в дисагите си и извади от малките бомбички. — Ето. Вземи няколко от тези. Имаш ли кибрит?
— Аха. — Не я попита нищо, просто напъха фишеците в предния си джоб. А тя, която никога не беше минавала през люлеещите се врати на „Почивка за пътника“, го попита:
— Какво правят с палтата и шапките си, и с наметалата си, когато влизат в кръчмата? Сигурно ги свалят, пиенето здравата загрява.
— О, да. Слагат ги на една дълга маса точно зад вратата. А когато си тръгнат, спорят кое на кого е.
Девойката кимна, обмисляйки бързо нещата. Шийми стоеше пред нея и все още притискаше сомбрерото към гърдите си — беше я оставил да прави онова, което той не можеше… или поне не по обичайния начин. Накрая тя отново вдигна глава:
— Ако ми помогнеш, Хамбри ще бъде затворен за теб… както и Меджис… и цялата Външна арка. Ще трябва да тръгнеш с нас, ако се измъкнем. Схващаш ли?
Очевидно я беше разбрал, защото лицето му грейна.
— Аха, Сюзан. Да тръгна с теб и Уил Диърборн, и Ричард Стокуърт, и най-добрия ми приятел, господин Артър Хийт. Да ида във Вътрешността. Ще видим сгради, и статуи, и жени в рокли като приказни принцеси, и…
— Ако ни хванат, ще ни убият.
Усмивката му помръкна, но в очите му нямаше сълзи.
— Аха, шъ ни убият, ако ни хванат, сигурно е.
— Въпреки това ще ми помогнеш, така ли?
— Капи е оседлан — повтори Шийми. Тя прие думите му за достатъчно категоричен отговор. Наведе се, стискайки с една ръка пръстите му, а с другата рога на седлото си — и го целуна по бузата. Той й се усмихна.
— Ще дадем всичко от себе си, нали? — попита го.
— Аха, Сюзан, дъще на Пат! Ще дадем всичко от себе си за своите приятели! Всичко от себе си!
— Чуй какво ще ти кажа.
Започна да му обяснява, а той внимателно я слушаше.
10
Двадесет минути по-късно, когато подпухналата оранжева луна се издигна над градчето като бременна жена, катереща стръмен хълм, един самотен каубой поведе мулето си по Хил Стрийт към канцеларията на шерифа. Хил Стрийт беше потънало в сенки. Около „Зеленото сърце“ имаше светлина, но дори паркът (който в предишните години по това време беше претъпкан, шумен и ярко осветен) беше почти празен. Повечето сергии бяха затворени, а от тези, които работеха, някакъв оборот правеше само гадателят. Тази нощ всички предсказания бяха лоши, но хората въпреки това идваха — не бяха ли се осланяли винаги на надеждата за по-щастливо бъдеще?