Тази вечер беше имало сбирка на коневъдната асоциация, която през последните дни беше започнала да се превръща в асоциация на Фарсън. Джонас ги беше събрал да им обясни положението, беше отговарял на идиотските им въпроси и се беше убедил, че са наясно какво трябва да правят утре. След като приключи с това, провери Рия, която се беше настанила в стаята на Кимба Раймър. Тя дори не го забеляза. Седеше в кабинета на Раймър — с висок таван и претъпкани с книги стелажи — зад изисканото му бюро, в неговото подплатено кресло и изглеждаше не на място като курвенски гащи на олтара на църква. На бюрото на Раймър беше поставила стъкленото кълбо. Прокарваше напред-назад ръце над него и си мърмореше нещо под носа, но то оставаше все така тъмно.
Джонас я заключи и отиде при Корал. Тя го очакваше в приемната, където щеше да се проведе утрешната беседа. В това крило имаше предостатъчно спални, но Корал го беше отвела при мъртвия си брат… и това не беше случайност. И тъй, те се любеха в разкошното легло, което Харт Торин така и не успя да сподели с любовницата си.
Беше великолепно както винаги и Джонас приближаваше към оргазма си, когато първата кула избухна. „Господи Христе, тя е страхотна! — помисли си той. — Като нея няма друга из целия проклет свят.“
Още две експлозии отекнаха една след друга и Корал замръзна за секунда под него, преди да продължи да помпа с алчните си бедра.
— Ситго! — прошепна дрезгаво.
— Ахм! — изръмжа той и се залюля заедно с нея. Беше изгубил желанието да правят любов, но вече бяха стигнали до точката, където беше невъзможно да спрат, дори ако ги заплашваше смърт или нещо по-лошо.
След две минути вече вървеше към площадката пред стаята, а пенисът му се полюшваше като някаква безумна имитация на магически жезъл. Корал го следваше по петите, гола като него.
— Защо сега? — избухна тя, когато Джонас отвори вратата към терасата. — Можех да свърша още поне три пъти!
Той не й обърна внимание. Хоризонтът на запад тънеше в мрак, но над нефтеното поле се издигаше стълб жълта светлина. Нарастваше и ставаше по-ярък пред погледа му; гръмотевичните трясъци от експлозиите отекваха през няколко километровото разстояние.
Чувстваше съзнанието си странно замъглено — усещането си беше там, откакто онзи плъх, Диърборн, чрез кошмарен интуитивен пробив беше разбрал какъв е и го беше изобличил. Любенето с буйната Корал за малко беше смекчило усещането, но сега, докато гледаше към обгърнатата от пожар местност, която допреди малко беше смятал за запас петрол за Добрия, чувството се върна с нарастваща сила; беше като блатна треска, която понякога те напуска, но си остава загнездена в костите ти. „Душата на човек като теб никога не напуска запада“ — бе казал Диърборн. Беше истина, разбира се, и не му беше нужно някакъв младок с жълто около устата да му го напомня,… но мисълта беше особено натрапчива.
Проклетият Уил Диърборн! Къде, всъщност, бяха сега той и неговите благовъзпитани приятелчета? В затвора ли? Джонас смяташе, че вече не са пленници.
Нови експлозии разтърсиха нощта. Хората, които бяха крещели по време на разкриването на убийствата сутринта, крещяха отново.
— Това е най-големият жътвен фойерверк на света! — промълви Корал.
Преди Джонас да й отговори, някой потропа на вратата на спалнята. След секунда Клей Рейнолдс влезе в стаята само по джинси. Косата му беше разрошена, погледът му — див.
— Лоши новини от града, Елдред! — извика. — Диърборн и другите негодници от Вътрешността…
Последваха още три експлозии. Откъм пламтящото нефтено поле на Ситго лениво се издигна червено-оранжева огнена топка, избледня и изчезна. Рейнолдс излезе на терасата и застана до перилата между двамата, без да обръща внимание на голотата им. Като обезумял се втренчи в огненото кълбо, което след миг изчезна — също като хлапетата. Джонас почувства, че странната, сгъстяваща се мъгла в съзнанието му отново се опитва да го обсеби.
— Как са избягали? — попита. — Знаеш ли? А Авери?
— Мъртъв е. Заместникът, който е бил на пост с него — също. Открил ги е другият заместник, Тод Брайдър… Елдред, какво става там? Какво се е случило?