— А, това са твоите хлапета — каза Корал. — Не им отне много време да започнат собствения си жътвен празник!
„Какво ли са намислили?“ — запита се Джонас. Беше уместен въпрос — може би единственият от значение в момента. Дали бяха приключили със създаването на неприятности… или тепърва започваха?
Внезапно му се прииска да е далеч от Сийфронт, от Хамбри, от Меджис. Но вече беше твърде късно да се върне назад и в момента се чувстваше ужасно безпомощен.
— Клей?
— Да, Елдред.
Но погледът на Рейнолдс — и съзнанието му — все още бяха насочени към Ситго. Джонас го стисна за рамото и го обърна към себе си. Чувстваше как собственото му съзнание се включва на скорост, започва да нахвърля план за действие и приветства това усещане. Тъмната, мрачна сянка на фатализъм в душата му избледня и изчезна.
— С колко човека разполагаме?
Рейнолдс се намръщи, обмисляйки въпроса.
— Тридесет и пет — каза накрая. — Може би.
— Колко са въоръжени?
— С пушки ли?
— Не, с грахови шушулки, глупак такъв.
— Е, вероятно… — Рейнолдс подръпна долната си устна, мръщейки се по-усилено от всякога. — Около дузина. Става дума за пушки, които стрелят, нали така…
— А големите клечки от коневъдната асоциация? Още ли са тук?
— Струва ми се, че да.
— Намери Ленгил и Ренфрю. Поне няма да се налага да ги събуждаш — всичките ще са станали, а повечето от тях ще са долу. — Джонас посочи към двора. — Кажи на Ренфрю да събере хайка. Само от въоръжени мъже. Ще ми се да са поне осем-десет, но ще се задоволя и с петима. Впрегни в каручката на дъртата вещица най-здравото и яко пони, което намериш. Кажи на стария загубеняк Мигел, че ако понито, което ти избере, умре по пътя към Висящата скала, ще трябва да си използва очите вместо тапи за уши.
Корал Торин дрезгаво се изсмя. Рейнолдс я погледна, втренчи се в гърдите й и с усилие се обърна отново към Джонас.
— Къде е Рой? — попита го Елдред.
— На третия етаж с някаква сервитьорка.
— Изритай го от там — нареди Джонас. — На него му се пада да подготви старата кучка за пътуването.
— Кога тръгваме?
— Колкото се може по-скоро! Ти и аз напред, с момчетата на Ренфрю, а Ленгил отзад, с останалите бойци. Но трябва да си сигурен, че Хаш Ренфрю е с нас, Клей — той е подло куче.
— А какво ще стане с конете на Ската?
— Мътните да ги вземат проклетите коне! — Последва още една експлозия в Ситго и към небето се издигна ново огнено кълбо. Джонас не можеше да види черните облаци дим, които изпълват небето или да помирише горящия петрол — вятърът, който духаше от изток на запад ги отнасяше встрани от града.
— Но…
— Просто направи каквото ти казах! — Джонас най-сетне осъзна задачите си, подредени в низходящ ред. Конете бяха най-маловажни: Фарсън можеше да си намери коне почти навсякъде. По-интересни бяха танкерите, струпани край Висящата скала. Бяха още по-важни сега, когато останалите запаси ги нямаше. А най-важно от всичко беше стъкленото кълбо. Ако се счупеше, нека да се чупи в ръцете на Джордж Латиго, а не в тези на Елдред Джонас.
— Размърдай се — каза на Рейнолдс. — Дипейп тръгва след нас, с хората на Ленгил. Ти идваш с мен. Хайде, побързай!
— А аз? — попита Корал.
Той се обърна и я придърпа към себе си.
— Не съм те забравил, скъпа.
Корал кимна и го стисна между краката пред погледа на Клей Рейнолдс.
— Охо! — прошепна. — Аз също не съм те забравила.
4
Напуснаха Ситго с проглушени уши, но без да са пострадали. Шийми яздеше заедно с Кътбърт, а Капричозо се мъкнеше отзад.
Сюзан се сети къде да се скрият — и като повечето умни решения, нейното изглеждаше очевидно… след като някой се беше сетил за него. Малко след като преджътвената вечер се беше превърнала в погребална жътвена клада, петимата стигнаха до колибата сред Лошите треви, където Сюзан и Роланд няколко пъти се бяха любили.
Кътбърт и Роланд разгънаха одеялата си и седнаха да разгледат оръжията, които бяха отмъкнали от канцеларията на шерифа. Бяха намерили дори прашката на Бърт.
— Тези са с голям калибър — отбеляза Алан, който се взираше в дулото на своя револвер. — Ако имаш точен мерник, може и да ни свършат работа.
— Ще ми се да имахме картечницата на онзи фермер — замечтано каза Кътбърт.