— Нали се сещаш какво би казал Корт за пушка като тази? — попита Роланд и Кътбърт избухна в смях. Алан също се разсмя.
— Кой е Корт? — попита Сюзан.
— Здравеняк, за какъвто Елдред Джонас само се мисли — отвърна Алан. — Беше ни учител.
Роланд предложи да поспят час-два — следващият ден щеше да е наистина тежък. Не чувстваше необходимост да подчертае, че можеше да им е последният.
— Алан, долавяш ли нещо?
— Не още.
— Продължавай в този дух!
— Ще се опитам… но не обещавам нищо! Силата ми не е постоянна… Знаеш го не по-зле от мен.
Шийми се приближи, огледа ги и промърмори:
— Ти си Роланд… Ти Алан… А ти кой си, скъпи Артър Хийт? Как се казваш всъщност?
— Името ми е Кътбърт. — Бърт протегна ръка. — Кътбърт Алгууд. Как си, добре ли си, как си днес?
Шийми стисна ръката му и се изкиска. Беше весел, неочакван звук и ги накара да се усмихнат. Гримасата беше болезнена и Роланд предположи, че ако може да си види лицето, ще открие следи от изгаряния като наказание за това, че се е бил толкова близо до експлодиращите кули.
— Кът-кът-бърт — изкиска се Шийми. — О, божичко! Кът-кът-кът-бърт е много смешно име, нищо чудно, че си такъв забавен човек! Кът-кът-кът-бърт, ха-ха-ха-ха, като истинско пиленце! Голям майтап!
Младежът се усмихна и кимна.
— Мога ли да го убия, ако няма да ни трябва повече?
— Спести ми шума от изстрела, ако обичаш — отвърна му Роланд и се обърна към Сюзан с усмивка. — Ще се поразходиш ли с мен, Сю? Искам да си поговорим.
Тя го погледна, опита се да разчете нещо по лицето му и кимна.
— Добре.
Подаде му ръка. Роланд я пое и двамата излязоха навън. Под насмешливото лице на Демонската лупа девойката почувства как ужасът стяга сърцето й.
5
Вървяха мълчаливо през ароматната трева. Децата понякога се губеха в Лошите треви и умираха, но Сюзан никога не се беше страхувала да идва тук с Роланд, дори когато нямаше звезди, по които да се ориентира; усещането й за посока беше почти безпогрешно.
— Сю, ти не ми се подчини за револверите! — промърмори Роланд.
Тя го погледна с усмивка; беше удивена, но и започваше да се ядосва:
— Значи искаш да се върнеш в килията?
— Не, разбира се! Каква смелост! — Придърпа я към себе си и я целуна. Когато тя се отдръпна, и двамата дишаха тежко. — Но не трябва да нарушаваш заповедта ми този път.
Тя го гледаше прямо, без да казва нищо.
— Знаеш какво се каня да ти наредя.
— Да останем с Шийми в колибата, а вие ще тръгнете на път.
Той кимна.
— Ще го направите ли?
Тя си помисли колко непознато и страшно й се струваше оръжието на Роланд, скрито под нейното серапе; за учудения, изумен поглед на Дейв, когато изстреляният от нея куршум го удари в гърдите и го блъсна назад; за това как се беше опитала да застреля Авери и първият изстрел само беше запалил дрехата й. Нямаха оръжие за нея (освен ако не вземеше единия револвер на Роланд), пък и да имаше, тя не би могла да го използва добре… и, което беше по-важното, не искаше да го използва. Трябваше да мисли и за Шийми, следователно беше най-добре да се подчини на нареждането му.
Роланд търпеливо чакаше. Тя кимна.
— С Шийми ще ви чакаме. Обещавам ти.
Роланд се усмихна с облекчение.
— А сега на свой ред искам честен отговор.
— Стига да мога…
Тя се взря в луната, потръпна под погледа на болезнено — подпухналото й лице и се обърна към него.
— Каква е вероятността да се върнеш?
Той внимателно обмисли отговора си, като все още я държеше за раменете.
— Много по-голяма, отколкото Джонас си мисли. Ще чакаме в края на Лошите треви и вероятно отдалеч ще го забележим да идва!
— Да, табунът коне, който видях…
— Може да дойде и без конете — каза Роланд без дори да осъзнава колко добре следва мислите на Джонас. — Но хората му ще вдигат шум, дори ако се движат без конете! Ако отрядът му е многоброен, ще ги видим.
— А ако ви проследят? Ако Джонас е изпратил разузнавачи?
— Съмнявам се, че ще си направи този труд. — Роланд сви рамене. — Ако е така, ще се наложи да ги убием. Обучени сме да убиваме… ще се справим.
— Не отговори на въпроса ми. Каква е вероятността да те видя отново?