— Баща ти трябва да се гордее с теб. Ти си само на четиринадесет и вече си лукав като дявол.
— При следващата луна навършвам петнадесет — сериозно му отвърна Роланд. — Ако ще действаме по този начин, може да се наложи да убием последните ездачи. Стреляйте само по мой сигнал.
— Каним се да стигнем до Висящата скала като част от групата им, така ли? — попита Алан. Винаги се беше движил на две крачки зад Кътбърт, но Роланд нямаше нищо против — понякога увереността е по-добра от бързината.
— Да, в случай, че носят стъклената топка.
— Страхувам се от Магьосническата дъга — ами ако им подскаже намеренията ни?
Кътбърт изглеждаше изненадан. Роланд прехапа устната си и си помисли, че понякога Алан е доста бърз. Беше се досетил за тази неприятна подробност преди Кътбърт… и дори преди него самия.
— Тази сутрин трябва да се надяваме на доста неща… Но ще изиграем картите си така, както ни бъдат раздадени от съдбата.
Слязоха от седлата и седнаха до конете си в края на затревеното поле, почти без да разговарят. Роланд следеше сребристите облаци прах, надбягващи се през пустинната местност — и мислеше за Сюзан. Представяше си я вече омъжена за него, как живеят заедно в някакво имение на юг от Гилеад. Дотогава Фарсън сигурно щеше да е победен, странните изменения в света — прекратени (детинското в него просто го убеждаваше, че краят на Фарсън ще доведе и до това), а дните му на Стрелец ще са приключили. Не беше минала и година, откакто бе спечелил правото да носи револвери, а вече не ги искаше. Целувките на Сюзан бяха смекчили сърцето му и го бяха променили по някакъв начин, бяха направили възможен съвсем друг живот.
По-добър от сегашния. Мечтаеше за дом, дечица и…
— Идват — прошепна Алан и го изтръгна от фантазиите му.
Стрелецът скочи на крака, стиснал юздите на Ръшър. Кътбърт застана до него.
— Голяма или малка група?
Алан се беше изправил и гледаше на югоизток. Старата звезда залязваше — само час оставаше до изгрев слънце.
— Не мога да преценя.
— Усещаш ли дали носят топката?
— Не! Млъкни и ме остави да слушам.
Роланд и Кътбърт наблюдаваха Алан, същевременно напрягайки слуха си да чуят тропота на коне и скърцането на колела, които вятърът би донесъл. Времето минаваше, вятърът се усилваше. Роланд погледна към Кътбърт, който беше извадил прашката си и нервно подръпваше ластика.
— Малка група са — внезапно обяви Алан. — Усещате ли ги?
Те поклатиха глави.
— Не са повече от десетина…
— Богове! — прошепна Роланд и замахна с юмрук към небето. — А топката?
— Не я чувствам. — Гласът на Алан бе тих, сякаш говореше насън. — Но е с тях, не мислите ли?
Роланд беше сигурен. Малка група от шестима или осмина, вероятно пренасяха и вълшебното кълбо.
— Пригответе се, момчета — каза. — Ще ги нападнем.
9
Групата на Джонас бързо се придвижваше през Лошите треви. Звездите грееха ярко в есенното небе, а Ренфрю чудесно умееше да се ориентира по тях. Джонас не се съмняваше, че старият каубой ще ги преведе по най-прекия път към Висящата скала.
Около час след като бяха навлезли сред Лошите треви, Куинт се изравни с него.
— Старицата иска да те види, сай. Казва, че било важно. — Куинт се озърна и тихичко добави: — Топката на коленете й е цялата блестяща!
— Така значи? Виж сега какво ще ти кажа — остани да правиш компания на приятелчетата тук, докато отида да видя какво става. — Изостана и изчака да се изравни с черната каручка.
Рия вдигна глава да го погледне и за секунда, както беше обляна в розовата светлина, му се стори, че вижда лицето на младо момиче.
— Тъй — рече тя. — Ето те и теб, голямо момче. Знаех си, че веднага ще дотърчиш. — Изкиска се, лицето й се изкриви и сбръчка и Джонас отново я виждаше такава, каквато беше в действителност — изсмукана до капка от топката в скута й. После и той надникна в кълбото… и се загуби. Чувстваше розовата светлина да прониква в най-дълбоките гънки и кухини на мозъка му, възбуждайки го до краен предел. Дори Корал в най-добрите си моменти не беше в състояние да го възбуди чак толкова.