— Харесва ти, нали? — полу-пропя и полу се изсмя тя. — Охо, точно така е, с всеки е така, толкова хубава светлина е това. Какво виждаш вътре, сай Джонас?
Той се взираше в топката. В началото виждаше само похотливото розово сияние, но после кълбото се избистри. Сега различи някаква хижа, заобиколена от висока трева. Вратата, боядисана в излющено, но все още яркочервено, беше отворена. И там, седнала на камъните, с ръце в скута си и с омотано около краката одеяло, с разпиляна по раменете коса, беше…
— Мътните го взели! — прошепна Джонас. Вече се беше плъзнал толкова настрани, че приличаше па ездач-акробат от цирка, а очите му сякаш бяха изчезнали — в орбитите им блестяха само огледала от розова светлина.
Рия удовлетворено се изкиска:
— Аха, това е любовницата на Торин, дето тъй и не му стана! Възлюбената на Диърборн! — Хиленето й внезапно секна. — Любимата на младия стрелец, който уби моя Ермот! И той ще си плати за това, о, да, точно тъй ще е! Виж по-добре, сай Джонас! Разгледай по-хубаво!
Той точно това и направи. Изображението вече беше съвсем ясно и си помисли, че е трябвало да го забележи по-рано. Всичко, от което лелята на момичето се беше страхувала, беше истина. Рия е знаела (макар че Джонас не беше наясно защо не е казала на никого), че момичето се чука с едно от момчетата от Вътрешността. А Сюзан не само се беше чукала с Уил Диърборн — тя му беше помогнала да избяга, на него и на приятелчетата му, и най-вероятно точно тя беше убила двамата шерифи заради него…
Фигурата в топката се приближи. Гледката накара Джонас да почувства световъртеж, но това беше много приятно главозамайване. Зад момичето се виждаше вътрешността на хижата, мътно осветена от лампа със съвсем снижен фитил. В началото той си помисли, че някой спи в ъгъла, но като се вгледа по-добре, реши, че това е само купчина кожи, която смътно наподобява човешка фигура.
— Виждаш ли момчетата? — попита Рия, гласът й сякаш долиташе до него от голямо разстояние.
— Не! — каза той и му се стори, че и неговият глас също се разнася някъде отдалеч. Очите му бяха приковани в топката. Чувстваше как светлината й прониква все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието му. Усещането беше прекрасно, като буен огън в студена нощ.
— Сама е — каза. — Като че ли чака нещо.
— Ах — Рия се протегна над топката — леко замахна с ръце, сякаш я почистваше от праха — и розовата светлина угасна.
Джонас изстена тихо, но въпреки това топката си остана тъмна. Прииска му се да протегне ръце към Рия, да й каже да върне светлината — да я умолява, ако се наложи — и се удържа единствено със силата на волята си. Лека-полека съзнанието му се възвръщаше. Това му припомни, че жестът па Рия не е нищо повече от движенията на куклите в сценките за Пинч и Джили. Топката правеше каквото си поиска, а не каквото пожелае тя.
Междувременно ужасната старица го гледаше и очите й биха проницателни и ясни.
— Какво мислиш, че чака тя? — попита го.
Имаше само едно нещо, което момичето можеше да чака, помисли си Джонас с нарастваща тревога. Момчетата. Тримата кучи сипа с жълто по устата! И щом те не бяха с нея, най-вероятно се намираха някъде пред групата му, затаени и очакване.
В очакване на него. Може би дори чакаха…
— Чуй ме! Ще го кажа само веднъж и ще е най-добре да ми кажеш истината. Знаят ли те за това чудо? Знаят ли трите момчета за Дъгата?
Погледът й се отклони встрани. И това му беше достатъчно за отговор — отчасти. Но не съвсем. Тя твърде дълго беше правила каквото си поиска там горе на своя хълм — крайно време беше да разбере кой е шефът. Отново се наведе и я стисна за рамото. Беше отвратително — като да стискаш оголена кост на още жив човек — но той се насили да я хване здраво. Рия изстена и се дръпна, но той я държеше здраво.
— Кажи ми, дърта кранто! Размърдай си проклетия език!
— Може и да знаят — промърмори тя, — момичето може и да е видяло нещо в нощта, когато беше при мен…олеле, пусни ме, ще ме убиеш!
— Ако се канех да те убивам, отдавна да си умряла! — Той погледна с копнеж към топката, после се намести на седлото, сви длани на фуния около устата си и се провикна: — Клей, задръж така!
Вятърът шептеше в тревата, люлееше я, разгръщаше я и разнасяше сладкия й аромат. Джонас се взря напред в мрака, макар да знаеше, че е напълно безполезно да ги търси. Можеха да бъдат навсякъде и тази вероятност никак не му харесваше.