Насочи се към Клей и Ренфрю. Фермерът изглеждаше нетърпелив.
— Какво има? Скоро ще се съмне. Трябва да побързаме.
— Знаеш ли къде са хижите в Лошите треви?
— Да. Но…
— Да се сещаш за някоя с червена врата?
Ренфрю кимна и посочи на север:
— Тя е на стария Суни. Беше го връхлетяла някаква религиозна лудост — бил сънувал сън, или имал видение, нещо такова. Именно тогава боядиса вратата на колибата в червено. Отиде си преди пет години. — Вече не питаше „защо“, беше видял изписано на лицето на Джонас нещо, което го накара да престане да задава въпроси.
Джонас вдигна ръка, погледна към татуирания на дланта си син ковчег, обърна се и извика Куинт.
— Ти ще си водач — каза му. Рошавите вежди на Куинт се вдигнаха. — Аз?
— Да. Обаче няма да продължавате — планът се променя.
— Какво…
— Слушай ме и недей си отваря устата, освен ако ти кажа нещо, което не ти е ясно. Веднага обръщаш проклетата черна каручка. Разполагаш си хората около нея и поемаш в обратна посока. Присъединяваш се към Ленгил и групата му. Кажи им, че Джонас е наредил да стоите на място, докато той, Рейнолдс и Ренфрю не се върнат. Ясно ли е?
Куинт кимна. Изглеждаше изумен, но не каза нищо.
— Чудесно. Действай. И кажи на вещицата да сложи играчката в калъфа й. — Джонас потри челото си с ръка. Пръстите му никога не бяха треперили, но сега направо се тресяха.
Куинт смушка коня си, но се обърна, когато Джонас го повика.
— Мисля, че онези хлапета от Вътрешността са някъде там. Най-вероятно са пред нас, но ако са изостанали, най-вероятно те причакват.
Куинт нервно огледа тревата, която се издигаше над главата му. Сви устни и се обърна към Джонас.
— Ако ви нападнат, ще се опитат да вземат топката — продължи Елдред. — Чуй ме внимателно — на всеки, който не умре в нейна защита, ще му се прииска да го е сторил! — Посочи към каубоите, които се бяха подредили зад черната каручка. — Кажи им го.
— Да, шефе! — кимна Куинт.
— Когато откриеш Ленгил, вече ще сте на сигурно място.
— Колко да чакаме, ако не се върнеш?
— Докато адът замръзне! Сега тръгвай! — Когато Куинт се отдалечи, Джонас се извърна към Рейнолдс и Ренфрю. — Сега ще си направим една отбивка, момчета.
10
— Роланд! — Гласът на Алан беше тих, но настоятелен. — Те обръщат!
— Сигурен ли си?
— Да. Има и друга група, която идва зад тях. Много по-голяма. Към нея са се насочили.
— Колкото повече, толкова по-добре, това е то — каза Кътбърт.
— Топката в тях ли е? — попита Роланд. — Все още ли не можеш да я докоснеш?
— Да, с тях е! С нейна помощ по-лесно ги чувствам, въпреки че са тръгнали обратно. След като веднъж я откриеш, тя свети като лампа в подземен тунел.
— Още ли е при Рия?
— Така ми се струва. Отвратително е да я докосвам.
— Джонас се страхува от нас — каза Роланд. — Иска да има повече хора със себе си, когато мине оттук.
Не знаеше, че едновременно е прав и ужасно греши в предположението си. Не знаеше, че беше попаднал в капана на младежката си самоувереност.
— Какво ще правим? — попита Алан.
— Ще останем тук. Ще слушаме. Ще чакаме. Ще минат оттук, ако отиват към Висящата скала.
— Сюзан? — попита Кътбърт. — Сюзан и Шийми? Какво ще стане с тях? Как ще разберем, че са добре?
— Просто няма да сме сигурни. — Роланд седна със скръстени крака и отпусна юздите на Ръшър в скута си. — Но Джонас и хората му скоро ще се върнат. И когато дойдат, ще направим необходимото.
11
На Сюзан не й се искаше да спи вътре — колибата й се струваше ужасна без Роланд. Остави Шийми завит със старите кожи и изнесе одеялата си отвън. Поседя малко на прага, загледана в звездите. Молеше се за Роланд по свой собствен начин. Когато се почувства малко по-добре, постла едното одеяло на земята и се зави с другото. Струваше й се, че е изминала цяла вечност, откакто Мария я беше измъкнала от дълбокия й сън. Заспа с глава, облегната на едната й ръка, и не се събуди когато след двадесетина минути Шийми излезе на прага, примигна сънливо към нея и навлезе сред тревата да се изпикае. Единственият, който го забеляза, беше Капричозо, който протегна муцуна и бутна младежа по бедрото. Шиими, все още полузаспал, го избута встрани. Познаваше отлично номерата на Капи.