— Ти уби баща ми! — изкрещя Сюзан. — Уби баща ми, страхливо, подло подобие на мъж! — Обърна се към каубоите, които я зяпаха. — Погледнете Фран Ленгил, водачът на коневъдната асоциация, пълзящ като змия, каквато е в действителност. Разплескан като лайно от койот… Като…
— Стига му толкова — каза Джонас, наблюдавайки с интерес как Ленгил се влачи към хората си и как докато пълзи, раменете му се тресат. Рия се хилеше, полюшвайки се насам-натам. Сюзан изобщо не беше изненадана да я види в тази компания.
— Никога няма да му стигне — процеди тя, прехвърляйки поглед от Джонас към Ленгил с изражение на безкрайно презрение.
— Е, може би, но ти се справи доста добре за времето, с което разполагаше, сай. Малцина биха изиграли картите си по-добре. И чуй само как се киска вещицата! Сипа му сол в раните, басирам се… Скоро ще ти затворим устата обаче! — Той се извърна. — Клей!
Рейнолдс се приближи.
— Смяташ ли, че можеш без проблеми да отведеш Слънчевото зайче в Сийфронт?
— Така ми се струва. — Рейнолдс се опита да не издаде облекчението си, че го изпращат далеч от бойното поле. Измъчваха го лоши предчувствия за Висящата скала, Латиго и танкерите… за цялата тази работа. — Сега ли?
— Изчакай малко. Може след малко тук да има голямо клане. Кой знае? Но именно останалите без отговор въпроси са онова, заради което си струва човек да става сутрин, дори ако кракът го боли като развален зъб. Как мислиш?
— Не знам, Елдред.
— Сай Ренфрю, наглеждай Слънчевото зайче за малко. Има нещо, което трябва да си взема.
Нарочно говореше високо и смехът на Рия внезапно секна, все едно беше измъкнат от гърлото й с харпун. Джонас с усмивка насочи коня си към черната каручка. Рейнолдс яздеше от лявата му страна и Джонас по-скоро почувства, отколкото видя Дипейп да го догонва отдясно. Рой беше добро момче, наистина малко мекушаво, но умът му си беше на мястото и не се налагаше да му обясняваш нещата.
С всяка крачка на коня Рия се отдръпваше по-назад в каручката си. Очите й шареха насам-натам, търсейки спасение.
— Махни се от мен, негоднико! — изкрещя, вдигайки ръка срещу него. С другата притисна още по-плътно торбата с топката. — Махай се или ще накарам мълнията да те порази на място. И гадните ти приятелчета също.
Рой се поколеба за секунда, но не и Клей, нито пък Джонас, който процеди:
— Дай ми я! — Достигнал беше до каручката и протегна ръка да вземе торбата. — Тя не е твоя и никога не е била. Някой ден безспорно ще получиш благодарностите на Добрия, задето си я пазила така добре, но сега трябва да ми я дадеш.
Тя изпищя — звукът беше толкова силен, че няколко каубои изпуснаха чашите си и закриха ушите си с ръце. В същото време вещицата вдигна торбата над главата си.
— Не! — изкрещя. — Ще я разбия в земята, преди да я дам на някой като теб.
Джонас се съмняваше дали топката ще се счупи, но не искаше да рискува.
— Клей! — извика. — Приготви си револвера!
Не се налагаше да поглежда, за да разбере, че Клей се е подчинил: достатъчно беше да види как погледът на Рия се отклонява към Рейнолдс.
— Сега ще броя — продължи Джонас — Ако стигна до три и дъртата не ми е дала торбата, откъсни й грозната глава.
— Добре.
— Едно — започна Джонас, наблюдавайки как топката се полюшва на дъното на торбата. От нея се процеждаше розово сияние. — Две. Сбогом, Рия, ще се видим в ада. Тр…
— Ето — изпищя тя, подаде му торбата и закри лицето си с длан. — Ето, вземи я! И дано ти навлече същото проклятие, което застигна и мен!
— Благодаря, сай.
Той сграбчи торбата и я дръпна. Рия изпищя отново. Джонас изобщо не я чу. За пръв път през дългия си живот забрави и работата си, и обкръжаващите го хора, и шестте хиляди причини да умре още днес. Най-сетне я притежаваше — стъклената топка, проклетото нещо най-сетне беше у него.
„Моя!“ — помисли си и това беше всичко. Някак си успя да потисне нуждата да отвори торбата и да пъхне глава вътре, като кон, който пъха муцуна в торба със зоб. Вместо това здраво завърза дръжките за седлото си. Пое си дълбоко дъх; издиша. Така беше по-добре.