— Рой!
— Кажи.
Щеше да е добре да се разкарат оттук, помисли си Джонас.
— Рой, този път ще броим до десет. Ако дотогава дъртата кучка не ми изчезне от погледа, имаш разрешение да я застреляш. Да видим дали можеш да броиш. Ще слушам внимателно, така че не си и помисляй да прескочиш някое число.
— Едно — каза послушно Дипейп, — две, три, четири…
Плюейки лиги, Рия грабна юздите на каручката и плясна понито по гърба. Кончето присви уши и се втурна напред толкова стремително, че магьосницата падна по гръб. Каубоите се засмяха. Джонас се присъедини към тях. Беше доста забавно да я гледа по гръб като костенурка, вирнала крака във въздуха.
— Хи-хи-пет! — продължи Дипейп, смеейки се толкова силно, че чак беше започнал да хълца. — Ши-ши-шест.
Рия успя да се надигне и зяпна към тях е разширени очи.
— Проклинам ви всичките! — изпищя. Думите й накара смехът им да секне. — Всеки един от вас! Ти… и ти… и ти! — Кривият й пръст посочи към Джонас. — Крадец! Нещастен крадец!
Каручката навлезе сред Лошите треви, понито тичаше в галоп с присвити уши, писъците на старицата го подтикваха да препуска много по-силно, отколкото камшикът. Видяха каручката да се появява един-два пъти, като че изпълняваше фокус — след това изчезна. Още дълго време обаче чуваха проклятията на Рия, която призоваваше смъртта да ги порази.
15
— Тръгвай! — нареди Джонас на Клей Рейнолдс. — Откарай Слънчевото зайче вкъщи. И ако решиш по пътя да спреш и да се възползваш от нея, не се колебай. — Погледна към Сюзан да разбере какъв ефект имат думите му и остана разочарован. Тя изглеждаше замаяна от последния удар на Ренфрю.
— Погрижи се да я предадеш на Корал — добави.
— Така ще направя. Някакви съобщения за сай Торин?
— Кажи и да прибере кучката на сигурно място, докато не й пратя ново нареждане. И… Защо не останеш там с нея, Клей? С Корал, имам предвид — утре няма да се притесняваме повече за тази тук, но Корал… Иди с нея в Рици. Пази я…
Рейнолдс кимна. Да бъде в Сийфронт щеше да е чудесно. Можеше и да се позабавлява с момичето, щом веднъж я достави там, но не и по пътя. Не и под призрачната, видима дори през деня Демонска луна.
— Тръгвай тогава! Хайде, мърдай!
Рейнолдс я поведе през полянката и се насочи доста встрани от мястото, където Рия беше преминала. Сюзан яздеше безмълвно, втренчена в завързаните си ръце.
Джонас се обърна към хората си:
— Тримата младежи от Вътрешността са се измъкнали от затвора с помощта на тази мръсница.
Надигна се тихо ръмжене. Те знаеха, че Уил Диърборн и приятелите му са свободни, но досега не бяха наясно, че сай Делгадо им е помогнала да избягат… и май за нея беше по-добре, че Рейнолдс я отвежда по-далеч от тях.
— Няма значение! — изкрещя Джонас, привличайки отново вниманието им. Докосна торбата на седлото си. Самото докосване до топката го накара да се почувства всемогъщ, да усети, че е способен на всичко.
— Тя няма значение, нито пък те. — Погледът му се премести последователно върху Ленгил, Уъртер, Кройдън, Брайън Хуки и Дипейп. — Ние сме почти четиридесет и скоро към нас ще се присъединят още сто и петдесет бойци. Те са трима и нямат дори шестнадесет години. Страхувате ли се от три малки момченца?
— Не! — изкрещяха хората му.
— Ако се натъкнем на тях, приятели, какво ще направим?
— Ще ги убием — Викът беше толкова силен, че към небето се издигнаха ята гарвани.
Джонас беше удовлетворен. Все още докосваше торбата и чувстваше силата на топката. „Розова сила“ — помисли си и се ухили.
— Хайде, момчета! Искам тези танкери да са в горите на запад от Айболт преди хората да решат да запалят Жътвената клада.
16
Шийми, присвит в тревата и втренчен в полянката, едва не беше прегазен от черната каручка на Рия — пищящата, проклинаща вещица мина толкова близо до него, че подуши киселата й смрад. Ако беше погледнала към него, сигурно щеше да го превърне в птичка, животинче или дори в комар.
Видя Джонас да предава Сюзан на онзи с палтото и тръгна към края на полянката. Чу Джонас да инструктира хората си (мнозина от тях Шийми познаваше, срам го беше да види колко много каубои са тръгнали с лошия ловец), но изобщо не обърна внимание на думите му. Замръзна на място, когато те се качиха на седлата, ужасен, че биха могли да тръгнат към него, но те потеглиха на запад. Полянката се изпразни като по магия… само дето не беше съвсем празна. Капи погледна към отдалечаващите се ездачи, изпръхтя, сякаш ги изпращаше по дяволите.