Шийми предпазливо тръгна към него, разсъждавайки колко по-лесно би било да язди, вместо да ходи пеша. След това му хрумна нещо друго. Мулето можеше да изпръхти отново и да стресне човека, който придружаваше Сюзан.
— Ще намериш пътя към къщи! — каза му. — Сбогом, приятелю. Ще се видим някъде по пътя.
Откри пътеката, проправена от Сюзан и Рейнолдс, и се затича след тях.
17
— Отново приближават! — каза Алан малко преди Роланд и сам да го почувства — лек проблясък в главата му като розова светкавица.
— Много зависи от теб — прошепна Роланд и посочи прашката. — И от това.
— Знам.
— Колко заряда имаш?
— Почти четири дузини стоманени топчета — Бърт вдигна памучната торбичка, в която преди време баща му си беше слагал тютюна. — Плюс бомбичките в дисагите.
— Колко от тях са големи?
— Достатъчно са, Роланд. — Вече не се усмихваше. Погледът му беше отсъстващ като на убиец. — Достатъчно са.
Роланд приглади с ръка серапето си, оставяйки дланта си да привикне с грубата вълна. Роланд огледа приятелите си, опитвайки да се убеди, че всичко ще е наред поне докато успяват да си сдържат нервите.
— Онези край Висящата скала ще чуят стрелбата, щом веднъж започнем, нали? — попита Ал.
Роланд кимна:
— След като вятърът духа от нас към тях, без съмнение ще чуят.
— В такъв случай трябва да действаме бързо.
— Прав си. — Роланд се сети как беше стоял между зелените лехи зад Голямата зала, със сокола Дейвид на ръката си и стичаща се по гърба му пот. „Мисля, че ще умреш днес“ — беше промълвил на сокола и му беше казал истината. Но той самият беше оцелял; беше преминал изпитанието и беше тръгнал на изток. Днес беше ред на Кътбърт и Алан да минат през изпитание — макар не в Гилеад, а тук, в Меджис.
— Докажи се или умри — промърмори Алан, сякаш му четеше мислите. — До това се свежда всичко.
— Имаш право. Колко време ще им трябва да стигнат дотук?
— Най-малкото час. По-скоро два.
— Ще изпратят ли разузнавачи?
Алан кимна:
— Така мисля.
— Това не ми харесва — каза Кътбърт.
— Джонас се страхува да не се натъкне на засада — намеси се Роланд. — Например да не запалим пожар около него. Ще се поотпуснат, когато излязат на открито.
— Надяваш се да е така — поправи го Кътбърт.
Роланд кимна мрачно:
— Да, само се надявам.
18
Около тридесет минути след като напуснаха Джонас, Ленгил и останалите, Рейнолдс запрепуска по пътеката. Пайлън следваше коня му и продължи да се движи с лекота и десетина минути по-късно, когато той ускори движението му до лек, но равномерен галоп.
Сюзан се държеше за рога на седлото с вързаните си ръце и си мислеше, че лицето й сигурно е живописна картинка — чувстваше, че страните й са подпухнали, бяха втвърдени и болезнени. Кожата й се дразнеше дори от полъхващия вятър.
На мястото, където Лошите треви отстъпваха пред Ската, Рейнолдс спря да даде на конете почивка. Слезе от седлото, обърна й гръб и се изпика. Сюзан се огледа и видя на хълма големия табун — конете вече се разпръсваха. Е, бяха успели да постигнат поне това: не беше много, но все пак беше нещо.
— Имаш ли нужда да свършиш работата и ти? — попита Рейнолдс. — Ще ти помогна да слезеш, ако искаш, но не отказвай, щото после няма да има почивка.
— Ти се страхуваш. Голям смел регулатор като теб, ама уплашен, така ли е? Да, въпреки татуировката на ковчега и всичко останало.
Рейнолдс се помъчи да се усмихне.
— Най-добре остави гадаенето на онези, които ги бива, госпожичке. Ще ходиш ли по нужда или не?
— Не! И ти наистина се страхуваш! Или не? Рейнолдс, който беше сигурен, че лошите предчувствия не са го напуснали след раздялата с Джонас, й показа пожълтелите си от тютюна зъби:
— Ако не можеш да приказваш смислено, затваряй си устата.
— Защо не ме пуснеш да си ида? Може би приятелите ми могат да направят същото за теб, когато те хванат.