Този път той се изсмя. Качи се на седлото, намести се и се изплю. Над него Демонската луна висеше като бледа и подута топка в небето.
— Мечтай си — промърмори. — Мечтай си колкото си искаш. Но ти никога повече няма да видиш онези тримата. Те са храна за червеите, така си е. Време е да тръгваме.
19
Кордилия не си беше легнала през цялата Жътвена вечер. Беше проседяла нощта в креслото си и въпреки че в скута й имаше плетиво, не беше изплела и една бримка. Сега, когато утрото напредваше, тя продължаваше да седи в същото кресло, зазяпана в нищото. Пък и какво ли имаше за гледане? Всичко се беше разпаднало изведнъж — всичките й надежди за съкровището, което Торин ще плати за Сюзан и за детето й, може би и още докато е жив, но със сигурност в завещанието си; всичките й мечти да си възвърне високото положение в обществото; всичките й планове за бъдещето. Бяха провалени от двама глупави младежи, които дори не умееха да си закопчават панталоните.
Седеше в креслото с плетивото в скута и пепелта, която Сюзан беше размазала по бузата й, и в главата й се въртеше само една мисъл: „Ще ме открият някой ден мъртва в това кресло — стара, бедна и забравена от всички. Това неблагодарно момиче. След всичко, което сторих за него.“
Внезапно дочу драскане по прозореца. Нямаше представа колко време е минало, преди звукът да проникне през вцепенението й, но когато това се случи, остави иглите за плетене и се надигна да погледне. Птица, може би. Или дете, което си прави шегички, без да е наясно, че светът всъщност вече е свършил. Каквото и да беше, трябваше да го прогони.
Отначало не видя нищо. После, тъкмо когато се канеше да се обърне, забеляза едно пони с каручка в края на двора. Каручката беше странна — черна, със златни знаци по нея — и понито стоеше с провесена глава, без да пасе; изглеждаше така, сякаш е изтощено до смърт.
Все още се мръщеше на тази гледка, когато съзря мръсна ръка, която отново задраска по стъклото. Кордилия зяпна и притисна ръце към гърдите си, сърцето й подскочи. Отстъпи назад и тихичко изпищя.
Дългите, мръсни нокти подраскаха отново и изчезнаха.
Кордилия остана на място за момент, разколебана, после тръгна към преддверието и спря край сандъка да вземе една полуизгоряла цепеница. За всеки случай. След това отвори вратата, отиде до ъгъла на къщата, пое си дъх и тръгна през градината с вдигнато над главата си дърво.
— Махай се оттук, който и да си! Изчезвай, преди…
Гласът й секна, когато видя старата жена, пълзяща през осланените цветни лехи близо до къщата… пълзяща към нея. Белите коси на вещицата (или поне останките им) бяха полепнали по лицето й. Бузите и челото й бяха покрити с гнойни рани; устните й бяха напукани и по мръсната й, изсъхнала брадичка се беше спекла кръв. Бялото на очите й беше добило мръсен жълто-сив цвят и ставите й скърцаха, докато се движеше.
— Добра жено, помогни ми! — простена чудовището. — Помогни ми, ако можеш, и ще ти се отплатя.
Кордилия не можеше да повярва на очите си.
— Рия? — прошепна. — Ти ли си, Рия?
— Аха — отвърна вещицата, пълзейки неуморно през мъртвите цветя, забивайки нокти в студената земя. — Помогни ми.
Кордилия отстъпи назад и отпусна импровизираната тояга.
— Не, аз… Не мога да вкарам такова нещо в къщата си… Съжалявам да те видя в такова състояние, но… Трябва да си пазя репутацията, знаеш… хората ме следят отблизо, тъй правят…
Погледна към Хай Стрийт, докато го казваше — все едно очакваше да види тълпа хора пред вратата си, които я зяпат, готови веднага да разпространят клюки за нея, но навън нямаше никой. Хамбри беше притихнал, улиците и входовете бяха празни, обичайната радостна глъчка на Жътвен ден липсваше. Обърна се отново към създанието, което се гърчеше в мъртвите й цветя.
— Племенницата ти… направи това… — прошепна съществото в калта. — Всичко… нейна е вината…
Кордилия изтърва дървото, което я удари по глезена, но тя изобщо не усети. Беше свила длани в юмруци пред гърдите си.
— Помогни ми — прошепна Рия. — Аз знам… къде е тя… ние… ние трябва да свършим нещо заедно… женска… работа…
Кордилия се поколеба, след това се приближи до вещицата, коленичи, подкрепи я с ръка и някак си успя да я изправи на крака. Миризмата, която лъхаше от нея, беше ужасна и предизвикваше гадене — смрад на разлагаща се плът.