Костеливи пръсти погалиха бузата и шията й, докато вмъкваше старицата в къщата. Настръхна, но не се отдръпна, докато не стовари Рия в едно кресло.
— Чуй ме — изсъска старицата.
— Слушам те — Кордилия си придърпа стол и седна. Пръстите на Рия се заровиха дълбоко в гънките на мръсната й дреха, измъкнаха някакъв сребърен амулет и започнаха да го движат напред-назад бързо като метроном. Кордилия, която не беше почувствала сънливост цяла нощ, сега усети тялото си да се отпуска.
— Другите са извън обсега ни — каза Рия. — И топката ми я измъкнаха. Но тя… Обратно в къщата на кмета я връщат и може би ще успеем да я видим.
— Нищо няма да видиш — глухо каза Кордилия. — Ти умираш!
Рия се изкиска и изплю жълтеникава храчка:
— Да умирам ли? Ами! Само съм уморена и се нуждая от освежаване. Сега ме слушай, Кордилия, дъще на Хайрам и сестро на Пат.
Обгърна с костеливата си (и учудващо силна) ръка врата на Кордилия и я придърпа към себе си. В същото време вдигна другата си ръка и залюля сребърния медальон пред разширените очи на Корд. Започна да й шепне и след малко жената закима усърдно.
— Направи го, тогава — каза старицата и я пусна. — Побързай, защото не мога да остана още дълго в този вид. А след това ще ми трябва и малко време… да се съживя.
Кордилия тръгна към кухнята. На плота до ръчната помпа имаше парче дърво с два забити в него остри ножа. Взе единия и се върна. Очите й бяха празни и безизразни, също като тези на Сюзан, когато с Рия стояха на прага на хижата на вещицата в нощта на Целуващата луна.
— Ще й платиш, нали? — попита старицата. — Точно за това съм дошла.
— Госпожица Колко Съм Млада и Хубава — промърмори Кордилия с едва чут глас. Вдигна свободната си ръка и докосна пепелта на бузата си. — Да! Ще й потърся сметка за всичко, така ще сторя.
— До смърт?
— Да, нейната или моята.
— Нейната ще е — каза Рия. — Не се бой. Сега ми помогни. Дай ми каквото ми трябва.
Кордилия разкопча предницата на дрехата си и я разтвори, за да разкрие повяхналите си гърди и коремчето, което беше започнало да се образува през последните една-две години. Все още се забелязваха остатъци от тънкия й кръст обаче и точно там тя заби ножа, прорязвайки ризата и гащите си до свежата плът отдолу. Белият памук се обагри в тъмночервено.
— Да… — прошепна Рия. — Като рози. Сънувам ги много често, разцъфнали рози и онова, което стои между тях в края на света. Ела по-близо! — Тя сложи ръка на гърба на Кордилия, придърпвайки я напред. Вдигна очи към лицето на жената, усмихна се и облиза устни:
— Прекрасно. Много добре.
Кордилия зяпаше над главата й, докато Рия от Кьос зарови лице в червения разрез в ризата й и започна да пие.
20
Роланд с удоволствие чу как приглушеното подрънкване на сбруи се приближава до мястото, където тримата се бяха спотаили във високата трева, но когато звукът се усили дотолкова, че мекият тропот на копита и гласовете на хората да станат ясно различими, започна да се притеснява. Едно нещо беше ездачите да минат близо до тях и съвсем друго поради лош късмет да връхлетят право отгоре им — в такъв случай тримата най-вероятно щяха да умрат като къртици, разрязани от плуг.
Ка не би трябвало да ги е докарала дотук за да прекъсне живота им по такъв начин… Как би могла групата ездачи да се е насочила точно към мястото, където Роланд и приятелите му са залегнали в засада? Но те продължаваха да се приближават и подрънкването на сбруите, скърцането на седлата и гласовете ставаха все по-ясни.
Алан погледна към него и посочи наляво. Роланд поклати глава и потупа по земята, подсказвайки му, че трябва да останат тук. Така и направиха — беше твърде късно да се преместят, без да бъдат чути.
Роланд извади револверите си.
Кътбърт и Алан направиха същото.
В крайна сметка „плугът“ подмина „къртиците“. Момчетата видяха конете и ездачите, препускащи през гъстата трева; Роланд забеляза, че Джонас, Дипейп и Ленгил предвождат групата и яздят един до друг. Следваха ги поне три дузини други, чиито серапета проблясваха като червени и зелени мълнии, докато конете им се носеха напред. Препускаха доста бързо и Роланд си помисли, че групата ще ускори ход още повече, когато излезе на открито в пустинята.
Младежите изчакаха отрядът да премине — държаха главите на конете си в случай, че на някой от тях му хрумне да изцвили към преминаващите жребци. Когато най-сетне групата ги подмина, Роланд обърна бледото си и намръщено лице към приятелите си и извика: — На седлата. Жътвата настъпи!