Юздата на мулето все още се влачеше по земята. Шийми се протегна към нея и когато Капи наклони глава да го ухапе отново, момчето силно го удари между очите. Капи изсумтя и примигна.
— Сам си го предизвика, приятел! — каза младежът. — Цяла седмица ще трябва да ям на колене, така си е! Няма да мога да приседна даже на пухена възглавничка! — Омота юздата около юмрука си и се покатери на гърба на мулето. Капи не се опита да го събори, но Шийми потръпна от болка. Все пак беше имал късмет, реши той. Задникът го болеше, но поне нямаше да му се наложи да ходи пеша…
— Мърдай, глупчо! — извика. — Побързай! Тичай колкото ти държат краката!
4
Следата водеше към голямото старо имение на брега на океана. Шийми слезе от гърба на мулето, щом мина през арката на Сийфронт, като се чудеше какво да прави. Че бяха дошли тук, нямаше ни най-малко съмнение — конете на Сюзан и на лошия ловец бяха вързани един до друг в двора.
Ездачите, които влизаха и излизаха от имението (в повечето случаи белокоси каубои, които са били сметнати за твърде стари, за да участват в отряда на Ленгил), изобщо не обръщаха внимание на момчето от странноприемницата и неговото муле, но Мигел можеше да го забележи. Старецът никога не го беше харесвал и се държеше така, сякаш Шийми ще отмъкне нещо, тъй че най-вероятно щеше да го изпъди.
„Не, няма да успее — помисли си той мрачно. — Не и днес, днес не мога да го оставя да ме командва! Няма да се махна, даже и да се разкрещи!“
Но ако дъртакът се развикаше и вдигнеше тревога, тогава какво? Лошият Голям ковчег можеше да дойде и да го убие. Шийми беше готов да умре за приятелите си, но не и преди да си е изпълнил задачата.
Стоеше под студената слънчева светлина, пристъпваше от крак на крак, колебаеше се и от все сърце му се искаше да е по-умен, отколкото е, за да измисли някакъв план. Мина час, след това и втори. Времето течеше бавно. Той чувстваше, че всяка възможност да помогне на Сюзан-сай се изплъзва, но не знаеше какво да предприеме. По едно време чу нещо, което прозвуча като гръмотевица от запад… въпреки че есенният ден беше ясен и не изглеждаше да наближава буря.
Почти беше решил да прекоси двора, който беше празен в момента и може би щеше да успее да стигне до къщата — когато човекът, от когото се беше страхувал, излезе от конюшнята.
Беше окичен с жътвени амулети и мъртво пиян. Залитайки, стигна до средата на двора, а връзките на сомбрерото му бяха омотани около гърчавия му врат и дългата му коса се развяваше от вятъра. Очите му излъчваха ярост и изумление.
— Кой направи това? — изкрещя. Погледна към Демонската луна, която плуваше в небето. Макар че Шийми никак не харесваше стареца, сърцето му подскочи. Носеше лош късмет да гледаш право в стария Демон, така си беше.
— Кой направи това? — повторно извика Мигел, след което изпищя толкова силно, че се олюля и едва не падна. Вдигна юмруци, като че ли се канеше да удря ухиленото лице на луната, докато не получи отговор, след това отпусна ръце.
Облегна се на стената и се свлече в седнало положение. Отпи голяма глътка от бутилката, която държеше, придърпа нагоре сомбрерото си и го нагласи над очите си. Опита се да надигне шишето и го пусна, като че ли му се бе сторило прекалено тежко. Шийми тръгна към него, после реши да изчака още малко. Мигел беше стар и пиян, но можеше да готви някоя хитрост.
Изчака, докато го чу да хърка, след това преведе Капи през двора, потръпвайки при всеки удар на копитата му. Мигел обаче не се събуди. Шийми върза Капричозо за перилото, след което се втурна към главната порта. Никога не си беше представял, че може да влезе през нея. Хвана желязната дръжка, погледна още веднъж към спящия старец, след това отвори вратата и на пръсти се вмъкна вътре.
Постоя малко в правоъгълника светлина, нахлуваща през отворената врата, свел глава сякаш очакваше някой да го удари.
Преддверието беше празно и тихо. На едната стена висеше гоблен, до него беше облегната китара със счупен гриф. Колкото и предпазливо да пристъпваше Шийми, стъпките му отекваха в тишината. Той потрепери. Това беше къща със смъртник, лошо място. Сигурно имаше и призраци!
Но Сюзан беше тук, някъде наблизо.
Премина през двойната врата и влезе в приемната. Под високия таван стъпките му отекваха по-силно от всякога. Отдавна мъртви кметове го зяпаха от стените; повечето от тях имаха ужасни очи, които сякаш го следваха, докато върви, набелязвайки го като нашественик. Знаеше, че са просто нарисувани, но…