Една картина го притесняваше най-много — мъж с буйна червена коса, лице на булдог и лукав поглед, който сякаш питаше малоумното хлапе от странноприемницата какво прави в Голямата зала в къщата на кмета.
— Престани да ме зяпаш така! — прошепна Шийми и се почувства малко по-добре.
Влезе в трапезарията, също празна. Дългите дървени маси бяха избутани до стената. На една от тях стояха остатъци от храна — чиния със студено пиле, нарязан хляб и половин халба бира. Като видя тази гледка, той най-сетне осъзна какво нещастие се е случило в къщата. Много неща се бяха променили в Хамбри и градът никога нямаше да е същият.
Размислите не му попречиха да сграбчи останките от пилето и хляба, да ги изгълта и да ги полее с бирата.
Оригна се, притисна с ръце устата си и виновно се огледа, след което продължи напред.
Вратата в другия край на трапезарията беше отключена. Шийми я отвори, надникна в коридора, който пресичаше цялата къща на кмета. Беше празен — поне за момента, — но младежът чуваше шепоти, идващи от някои от стаите, дори от другите етажи. Предположи, че говорят слугините и другите прислужници, които работеха тук следобед, но му се сториха някак призрачни… Някой от тях може и да беше на кмета Торин, промъкващ се в коридора точно до него. Кметът Торин, който се скита и се пита какво му се е случило и какво е това желеобразно нещо, стичащо се по нощницата му, кой…
Някой сграбчи Шийми за лакътя. Той едва не изпищя.
— Тихо! — прошепна някаква жена. — В името на баща ти!
Младежът съумя да сдържи писъка си. Обърна се. И там, облечена с джинси и ръчнотъкана риза, с вързана на опашка коса, възбудено побеляло лице и блестящи тъмни очи, стоеше вдовицата на кмета.
— С-с-сай Торин… Аз… Аз… Аз…
Не можеше да измисли какво да каже. „Сега ще извика пазачите“ — помисли си.
— За момичето ли си дошъл? За онази Делгадо?
Мъката беше накарала лицето на Олив да изглежда по-малко подпухнало и странно подмладено. Шийми кимна.
— Добре. Ще те използвам да ми помогнеш, момче. Тя е долу, в килера, но я пазят.
Шийми смаяно я зяпна.
— Да не мислиш, че съм повярвала, че тя има нещо общо с убийството на Харт? — попита Олив, като че ли младежът се беше опитал да й възрази. — Може да съм дебела и бавно да съобразявам, но не съм пълна идиотка. Ела! Сийфронт не е подходящо място за сай Делгадо точно сега — твърде много хора от града знаят къде е тя.
5
Роланд!
Ще чува този глас в кошмарите си през остатъка от живота си, но никога няма да може да си спомни какво точно е сънувал, само ще знае, че тези сънища го разболяват — неспокойно крачи из омразни стаи, вслушвайки се във виковете по площадите на непознати градове…
Роланд от Гилеад.
Този глас, който почти разпознава; глас, който толкова прилича на неговия, че някой психиатър от света на Еди, Джейк би казал, че е_ неговият глас; глас от подсъзнанието му, но Роланд знае истината, знае, че често гласовете, които звучат почти като твоя собствен, когато говорят в главата ти, са на най-ужасните непознати, на най-опасните нашественици._
Роланд, сине на Стивън!
Топката първо го беше завела в Хамбри и къщата на кмета и той искаше да види по-добре какво става там, но после го беше отвела другаде — беше го призовала_ другаде с този странно познат глас, тъй че трябваше да му се подчини. Няма никакъв избор, за разлика от Рия или Джонас, защото той не гледа топката и създанията, които беззвучно разговарят вътре; той е в кълбото, част от безконечния му розов ураган._
Роланд, ела, Роланд, виж!
Ураганът ги понася. Той прелита над Ската, издига се все по-високо във въздуха, който отначало е топъл, после става студен; и не е сам в розовата буря, която го носи на запад по Пътя на лъча. Шеб прелита край него с килната шапка; пее „Хей, Джуд!“ с всичка сила, докато пожълтелите му от никотина пръсти удрят клавишите на невидимо пиано.
Роланд, ела!
… казва гласът — гласът на бурята, гласът на топката — и Роланд се подчинява. Двуглавият прелетя край него, стъклените му очи сияят с розова светлина. Странен мъж с фермерски дрехи преминава край него, дългата му червена коса се вее зад гърба му. „Ще съживи теб и твоите посеви!“ — казва и изчезва. След него, въртящо се като налудничава вятърна мелница, прехвърча метално кресло (на Роланд то му се струва като инквизиторско пособие) и момчето-стрелец си помисля „Господарката на сенките“_, без дори да знае защо му е хрумнало или какво означава._